— Направих каквото ме помоли — каза му със същия окаян поглед.
— Благодаря ти — отвърна му Елша и подаде на магьосника дясната си ръка по обичая на хората от Енлад. Сепел леко я докосна. Така се разделиха.
Елша беше толкова уморен, че едва се държеше на крака. Резкият, странен въздух на пещерата още лепнеше на устата и гърлото му, от него се чувстваше олекнал, с празна глава, кух. Когато най-сетне стигнаха в двореца, Оникс поиска да го заведе до стаята му, но Елша го увери, че е добре и че му трябва само да си почине.
Влезе и Дръп заскача и замаха с опашка за поздрав.
— Ох, вече нямам нужда от теб — рече Елша и се наведе да погали гладкото сиво гръбче. В очите му избиха сълзи. Легна на леглото, а котаракът скочи, сви се на кълбо на рамото му и замърка.
А той заспа: черен и празен сън, без сънища, които да помни, без гласове, които да зоват името му, без хълм със суха трева, без смътна каменна стена, без нищо.
Вечерта преди да отплават на юг Тенар вървеше през дворцовите градини с натежало сърце и изпълнена с тревога. Не искаше да тръгва за Роук, Острова на мъдрите, Острова на Магьосниците. („Прокълнатите вещери“ — прошепна на каргски някакъв глас в ума й.) Какво да прави там? Каква полза щеше да има там от нея? Искаше й се да се върне на Гонт, при Гед. Да се върне в къщата си, при работата си, при скъпия си мъж.
Беше отчуждила Лебанен. Беше го загубила. Държеше се любезно, учтиво. Но не прощаваше.
„Колко се боят мъжете от жените!“ — мислеше тя, докато крачеше между късно разцъфтелите розови храсти. Не поотделно, а от жените, когато си говорят, когато действат заедно, когато се застъпват една за друга — тогава мъжете виждаха все заговори, козни, примки и капани.
И бяха прави, разбира се. Жените бяха склонни, като жени, да взимат страната на следващото поколение, не на сегашното; заплитаха връзките, в които мъжете виждаха вериги; връзките, които мъжете приемаха като окови. Двете със Сесеракх наистина бяха в съюз срещу него и бяха готови да го предадат, ако наистина се окажеше, че освен независим не е нищо друго. Ако се окажеше само въздух и огън, без земна тежест, без търпелива вода…
Но не толкова Лебанен я тревожеше, колкото Техану. Неземната, нейната Теру, крилатата душа, дошла да постои малко с нея и която, знаеше си, скоро щеше да я остави. От огън — към огън.
И Ириан, с която щеше да замине Техану. Какво общо можеше да има това ярко, огнено същество с някаква си стара къща, която трябва да се мете, с един старец, за когото да се грижиш? Как можеше Ириан да разбере такива неща? Какво я интересуваше нея, един дракон, че човек трябва да поеме дълга си, да се омъжи, да има деца, да носи хомота на смъртта?
Самотна и безполезна, сред същества, обречени на висша, нечовешка съдба, Тенар изцяло се отдаде на мъката по дома. Мъка не само по Гонт. Защо да не е в съюз със Сесеракх, която можеше и да е принцеса така, както тя самата преди време беше жрица, но която нямаше да полети на огнени криле, защото бе дълбоко и изцяло земна жена? И говореше езика на Тенар! Беше я учила усърдно на хардийски, радваше се на бързината, с която се учеше, но едва сега разбираше, че истинската й радост е била от това, че може да поговори с нея на каргски, да чува и да изрича думи, съдържащи в себе си цялото й детство.
Щом пое по пътеката, водеща до езерцата с риба под върбите, видя Елша. С него имаше някакво момченце. Говореха си тихо и много сериозно. Винаги се радваше, когато видеше Елша. Жалеше го заради болката и страха, който го беше обзел, почиташе го за търпението, с които ги понасяше. Допадаше й откритото му, хубаво лице и езикът му й допадаше. Какво лошо в това да добавиш малко повечко изящество в обикновената реч? А и Гед му се бе доверил.
Спря се по-далечко, за да не прекъсне разговора им, и видя как с момчето клекнаха на пътеката и загледаха в храстите. След малко от един храст изскочи сивото коте на Елша. Не им обърна внимание, а застъпва през тревата внимателно, лапа подир лапа, свело ниско корем и със светнали очи — дебнеше някакво бръмбарче.
— Можеш да го оставяш навън по цяла нощ, ако искаш — каза Елша. — Тук не може нито да се загуби, нито да пострада. Много обича да е на открито. Тези големи градини за него са като целия Хавнър. Или можеш да го пускаш сутрин. А ако искаш, може да спи с теб.
— О, това би ми харесало — рече свенливо хлапето.
— Но тогава, нали, кутията му с пясък ще трябва да е в твоята стая. И паница с прясна вода, винаги да е пълна.
— И храна.
— Е, да. Веднъж на ден. Да не му даваш повече. Малко е лаком. Склонен е да мисли, че Сегой е сътворил островите само за да може Дръп да си пълни корема.