Техану си замълча. Но ръката й, нежната кафява ръка, не черният нокът, се протегна, хвана ръката на Тенар и я стисна.
— Не зная какво съм, майко — прошепна тя.
— Аз знам — каза Тенар. А сърцето й заби още по-силно отпреди.
— Не съм като Ириан — рече Техану. Опитваше се да я утеши, да я успокои, но в гласа й се долавяше копнеж, нетърпелива ревност, неутолимо желание.
— Почакай. Почакай и ще разбереш — отвърна майка й с мъка. — Ще разбереш какво да сториш… какво си… щом му дойде времето.
Говореха си толкова тихо, че принцесата не можеше да чуе какво си казват, дори да можеше да разбере. Забравили бяха за нея. Но тя долови името на Ириан, разтвори булата с тънките си длани и ги погледна; очите й светнаха под топлата червена сянка и тя попита:
— Ириан, тя е?
— Някъде напред… ей там… — Тенар махна към носа на кораба.
— Тя намира на себе кураж. Ха?
След малко Тенар отвърна:
— Няма нужда да го търси. Тя е безстрашна.
— Аха — тихо каза принцесата.
Ярките й очи пробягаха по дългата палуба към носа, където Ириан стоеше до Лебанен. Кралят сочеше напред с широк жест, говореше й нещо развълнувано. Засмя се и Ириан, висока колкото него, също се засмя.
— Открито лице — промълви Сесеракх на каргски. А сетне на хардийски — замислено и едва чуто: — Безстрашна.
Затвори булата си и остана да седи неподвижна и безлика.
Дългите брегове на Хавнър синееха зад тях. Планината Онн се рееше смътна високо на север. Черните базалтови стълбове на остров Омер се издигаха откъм десния борд на кораба, промъкващ се през проливите на Ебавнор към Вътрешното море. Слънцето грееше ярко, вятърът духаше свеж, беше поредният хубав ден. Всички жени седяха под платнения навес, вдигнат им от моряците до задната каюта. Жените носеха на един кораб късмет и затова се надпреварваха да им създадат колкото може повече дребни удобства. Тъй като магьосниците също можеха да донесат или късмет, или зло на един кораб, моряците и с тях се стараеха да се отнасят колкото може по-добре; техният навес беше изпънат на предната палуба, с хубава гледка по курса. Жените разполагаха с кадифени възглавнички, на които да седят (благодарение на доброто хрумване на краля или на иконома му); магьосниците седяха върху вързопи платно, което също вършеше работа.
Скоро Елша разбра, че с него се отнасят, и го смятат за един от магьосниците. Нищо не можеше да направи по въпроса, макар да се смущаваше да не би Оникс и Сепел да си помислят, че претендира за равенство с тях, а още повече се притесняваше заради това, че той вече дори не беше заклинател. Дарът му си беше отишъл. Вече не притежаваше никаква сила. Знаеше го толкова сигурно, колкото ако си бе изгубил зрението или ако ръката му се бе парализирала. Нямаше вече да може да оправи счупена кана, освен с лепило; а и с лепило щеше да я залепи лошо, защото никога не му се беше налагало.
А освен занаята беше изгубил и още нещо, нещо много по-голямо от занаята го беше напуснало. Загубата му го оставяше, също както го беше оставила смъртта на жена му, в пустота, в която не можеше да има никаква радост, никаква новост. Нищо повече не можеше да се случи. Нищо не можеше да се промени.
След като не беше разбирал тази по-значима страна от дарбата си преди да я изгуби, сега той се замисли върху нея, замисли се за естеството й. Беше като да знаеш по кой път да поемеш, реши накрая. Като да знаеш посоката към дома. Не нещо, което би могъл лесно да определиш или да говориш много за него, ала някаква връзка, от която зависи всичко останало. Без нея му беше пусто. Чувстваше се безполезен.
Но поне не беше и вреден. Сънищата му сега се рееха безсмислени. Не го водеха към онези мрачни земи, на хълма с мъртвата земя, при стената от камъни. Не го викаха гласове в тъмното.
Често си помисляше за Ястреба и съжаляваше, че не може да поговори с него: с Върховния маг, който бе изразходвал цялата си мощ и след като бе живял като най-великия сред великите, сега доживяваше живота си в бедност и лишен от почит. Все пак кралят жадуваше да му окаже почит; тъй че нищетата на Ястреба се дължеше на личния му избор. Навярно, реши Елша, богатствата и високият сан щяха да са срамни за човек, изгубил истинското си богатство: пътя си.
Оникс явно съжаляваше, че е тласнал Елша към тази замяна или сделка. Винаги се беше държал съвсем дружелюбно с него, но сега се отнасяше към него с някаква смесица от почит и угризение, докато отношението му към магьосника от Палн бе станало някак отчуждено. Самият Елша не изпитваше никакво негодувание към Сепел, нито съмнение в добрите му намерения. Древните сили си бяха Древните сили. Прилагането им винаги биваше съпроводено с риск. Сепел му беше казал какво ще трябва да плати и той го беше платил. Не беше съвсем разбрал колко висока ще се окаже цената, но това не бе по вина на Сепел. Беше си негова, затова че не бе оценил дарбата си според истинската й стойност.