Тосла помълча умислен.
— И е смъкнал веригите на всички роби? А защо другите не са убили Егри?
— Сигурно са го откарали на Соул и са го продали — отвърна Лебанен.
Тосла отново се умисли.
— Затова значи толкова се постарахте да премахнете търговията с роби?
— Една от причините.
— Общо взето, не влияе добре на характера — отбеляза Тосла. Погледна картата на Вътрешното море, изпъната върху палубата вляво от кормчията. — Остров Уей. Откъдето е драконката.
— Забелязвам, че се държиш настрана от нея.
Тосла облиза устни, но не подсвирна — на борда на кораб беше все пак.
— Нали я знаете оная песен, дето ви я споменах, за Девицата от Белайло. Е, винаги съм мислил, че е само приказка. Докато не я видях.
— Няма да те изяде, Тосла.
— Щеше да е славна смърт — отвърна малко кисело морякът.
Кралят се засмя.
— Ама и вие не предизвиквайте късмета.
— Не бой се.
— Гледам ви, говорите си с нея леко и спокойно. Все едно да си бъбриш с вулкан, според мен… Но да ви кажа, не бих имал нищо против да видя малко повечко от оня подарък, дето ви го пратиха каргите. Ако съдя по стъпалцата, гледката ще си струва. Ама как да я изкара човек от тая шатра? Стъпалата са страхотни, ама и малко повече да можеше да види човек, глезенче нещо поне…
Лебанен усети, че се е намръщил, и се извърна настрана, за да не го забележи Тосла.
— На мене ако ми пратеше някой такъв подарък — рече Тосла, загледан над морето, — щях да го отворя.
Лебанен не можа да сдържи нетърпеливия си жест. Тосла го забеляза; бърз беше. Ухили се лукаво и не каза нищо повече.
Корабовладелецът излезе на палубата и Лебанен се заговори с него.
— Нещо притъмня напред.
Мъжът кимна.
— Гръмотевични шквалове на юг и на запад. През нощта ще навлезем в тях.
Следобеда морето стана по-набраздено, благата слънчева светлина придоби сивкав оттенък, вятърът задуха отривисто ту от едната страна, ту от другата. Тенар бе казала на Лебанен, че принцесата се бои от морето и морската болест, и той се озърна веднъж-дваж към кърмовата каюта — очакваше да види червената фигура между гъските, накацали в редица. Тенар и Техану се бяха прибрали, ала принцесата все още си беше там и до нея седеше Ириан. Говореха си разпалено. Какво изобщо можеше да си приказва една жена-дракон от Уей с жена от харем от Хур-ат-Хур? Що за общ език можеха да намерят? Въпросът му се стори толкова важен, че той закрачи към кърмата.
Когато стигна при тях, Ириан вдигна очи към него и се усмихна. Имаше силно, открито лице, широка усмивка; по свое желание беше останала боса, към облеклото си беше безгрижна, вятърът бе разрошил косите й. Общо взето приличаше на хубава, буйна, умна и неука млада селска жена, докато човек не видеше очите й. Бяха с цвета на светъл кехлибар и щом погледнеше Лебанен право в лицето, както направи сега, той не можеше да срещне погледа й. Сведе очи.
Беше дал ясно да се разбере, че на кораба няма да има никакви дворцови церемонии, никакви поклони и реверанси, никой нямаше да скача, щом той се приближи; но принцесата беше станала на крака. Стъпалата й бяха красиви, както беше забелязал Тосла — не малки, но изящно извити и силни. Погледна ги: двете нежни стъпала върху белите дъски на палубата. После вдигна нагоре очи и видя, че принцесата прави същото като последния път, когато се озова пред него: разтвори булата си, тъй че той, но никой друг, да може да види лицето й. Стъписа го строгата, почти трагична красота на това лице под червената сянка.
— Вси… всичко наред ли е, принцесо — заекна той, нещо, което му се случваше много рядко.
— Моя приятелка Тенар казва, диша вятър — отвърна му тя.
— Да — промълви той напосоки.
— Магьосниците ви не могат ли да направят нещо за нея, според вас? — попита Ириан, разгъна дългите си ръце и крака и също се изправи. И двете с принцесата бяха високи.
Лебанен се мъчеше да определи какъв цвят имат очите на принцесата, след като вече можеше да ги види. Реши, че са сини, но по-скоро като сини опали, съдържащи в себе си и други цветове, или може би беше заради светлината, прозираща през червените й була.
— За нея?
— Много й се иска да не хване морска болест. Прекарала е ужасно на идване от Каргските земи.
— Аз няма да страхува — каза принцесата. И го изгледа право в очите, сякаш го предизвикваше… за какво?
— Разбира се. Ще помоля Оникс. Сигурен съм, че ще измисли нещо. — Поклони се сдържано на двете и забърза да подири магьосника.