Оникс и Сепел си размениха няколко думи и после се допитаха до Елша. Едно заклинание против морска болест бе повече в областта на заклинатели, кърпачи и знахари, отколкото на учени и могъщи магове. Самият Елша в момента нищо не можеше да направи, разбира се, но може би ще си спомни някоя магийка…? Не помнеше, след като никога досега не беше тръгвал по море, преди да го сполети бедата. Сепел призна, че на него самия често му прилошавало в малки съдове или при бурно море. Оникс най-сетне отиде до задната каюта и помоли принцесата за извинение: самият той не притежавал нужното умение, за да й помогне, и нищо не можел да й предложи, освен — с много оправдателен тон — една муска или талисман, който един от моряците, като чул за несгодата й — моряците чуваха всичко — настоял да й предаде.
Ръката с дългите пръсти на принцесата се измъкна от червено-златните була. Магьосникът сложи в шепата й странен черно-бял предмет: изсъхнало водорасло, оплетено около гръдната кост на птица.
— Буревестник. Защото яздят бурята — промълви с посрамено лице Оникс.
Принцесата сведе невидимата си глава и промърмори благодарности на каргски. Фетишът изчезна под булата. Тя се оттегли в каютата, а Оникс се натъкна на застаналия наблизо Лебанен и му се извини. Корабът вече се люшкаше силно от резките пориви над развълнуваното море и той каза:
— Бих могъл, ваше величество, да кажа две-три думи на тия ветрове…
Лебанен много добре знаеше, че по отношение на въздействието над времето съществуваха две школи: старомодната, на Торбарите, които заповядваха на ветровете да служат на корабите им тъй, както овчарите нареждат на кучетата си да тичат тук или там, и по-новият възглед — отпреди не повече от няколко столетия — на Школата на Роук, според който магическият вятър трябва да се вдига само при сериозна нужда, но е най-добре да се оставят да духат ветровете на света. И знаеше, че Оникс е дълбок привърженик на възгледа на Роук.
— Сам прецени, Оникс — каза той. — Ако ти се стори, че ни чака наистина тежка нощ… Но ако са само няколко шквала…
Оникс вдигна очи към предната мачта, над която в помръкналото от облаците небе вече просветваха светложълти пламъци. На юг, в чернотата пред тях се носеше далечен тътен. Отзад последната дневна светлина се стелеше вяло и треперливо над вълните.
— Добре — отвърна той с печал и слезе в малката претъпкана каюта.
Лебанен остана почти през цялото време извън каютата и спа на палубата, доколкото изобщо можеше да спи. Тази нощ на „Делфин“ на никого не му беше до сън. Не се оказа единичен шквал, а поредица от яростни летни бури, кипнали откъм югозапад, и при страховитото вълнение на огряваното от мълниите море, гръмотевичните трясъци, които сякаш всеки момент щяха да разцепят кораба на трески, и бесните щормове, от които корабът се разтърсваше, клатеше и подскачаше лудешки над гребените на огромните вълни, нощта се оказа дълга и доста шумна.
Веднъж Оникс се посъветва отново с Лебанен: дали все пак да не каже някоя дума на вятъра? Лебанен погледна собственика на кораба, но той сви рамене. За екипажа се беше отворила много работа, но не бяха притеснени. Корабът не беше в беда. Колкото до жените, съобщиха им, че са се прибрали в каютата си и играят на зарове. Преди малко Ириан и принцесата се бяха показали на палубата, но скоро разбраха, че трудно могат да се задържат на крака, пък и пречеха на екипажа, затова се оттеглиха. Това, че играели на комар, го донесе малкият помощник-готвач, когото пратиха да ги попита искат ли нещо за ядене. Поискали бяха да им донесе каквото може.
Лебанен усети, че е обладан от същото напрегнато любопитство, каквото беше изпитал следобеда. Нямаше съмнение, че всички лампи в задната кабина светят, заради светлината, която струеше златиста над пяната, оставяна от кърмата. Към полунощ той слезе и почука.
Отвори му Ириан. След шемета и чернилката на бурята отвън светлината на лампите в каютата изглеждаше топла и сигурна, въпреки че люлеещите се лампи мятаха игриви сенки, и очите му се объркаха от шаренията от цветове, меките и пъстри цветове от дрехите на жените, тенът на кожите им, смугли, бели или златисти, косите им — черни, сиви или сламеноруси, очите им — тези на принцесата се вторачиха стъписано в него и тя припряно извади някаква кърпа, за да прикрие лицето си.
— О! Мислехме, че е малкият готвач! — каза със смях Ириан.
Техану го погледна и промълви със свенливия си, дружелюбен тон:
— Неприятност ли има?
И той се усети, че е застанал вдървен на прага и ги е зяпнал като някой безмълвен пратеник на съдбата.