В палубната каюта над спящите мъже жените също сънуваха. Сесеракх се изкачваше по планината, красивата пустинна планина на родния й край. Ала крачеше по запретения път, пътя на драконите. Човешки стъпки не трябваше да стъпват по този път, не трябваше дори да го прекосяват. Прахта по него беше мека и топла под босите й ходила и макар да знаеше, че не трябва да стъпва по нея, тя продължаваше, докато не вдигна очи и не разбра, че върхарите не са толкова близо, колкото си мислеше, а са черни назъбени стръмнини, които никога няма да може да изкачи. И все пак трябваше да ги изкачи.
Ириан летеше с възторг с бурния вятър, ала бурята пращаше назъбени мълнии над крилете й, свличаше я все по-надолу и надолу към облаците и докато се снишаваше все по-близо и по-близо, тя изведнъж видя, че не са облаци, а черен, нащърбен планински рид. Крилете й се оказаха стегнати на хълбоците й с въжета от мълнии и тя започна да пада.
Техану пълзеше през някакъв тунел, дълбоко под земята. Нямаше достатъчно въздух за дишане, а тунелът ставаше все по-тесен. Да се обърне и да тръгне назад не можеше. Но корените на дърветата, спускащи се надолу в пръстта на тунела, й даваха понякога опора, за която да се хване и да се издърпа в тъмното.
Тенар се изкачваше по стъпалата на Трона на Безименните в свещеното място на Атуан. Беше много малка, а стъпалата бяха много високи, тъй че трябваше да ги изкатерва с голямо усилие. Но когато стигна четвъртото стъпало, не се спря да се обърне, както й беше казала да направи жрицата. Изкачи се на следващото стъпало, а после на другото, и на по-другото, в прахта, толкова дебела, че трябваше да опипва, за да стъпи на камък, по който човешки крак не беше стъпвал. Стъпваше припряно, защото зад празния трон Гед бе оставил нещо или изгубил нещо, нещо изключително важно за стотици хиляди хора и тя трябваше да го намери. Само че не знаеше какво е. „Камък е, камък“, казваше си. Ала зад трона, когато най-сетне изпълзя до него, имаше само прах, курешки от бухали и прах.
В нишата, в къщата на Стария маг на Гонт, Гед сънуваше, че е Върховен маг. Говореше с приятеля си Торион, докато вървяха по коридора на руните към заседателната зала на Повелителите на Школата. „Никаква сила нямах — сподели той искрено с Торион, — години наред“. Призовникът се усмихна и отвърна: „Знаеш ли, това е било само сън“. Но Гед се тревожеше от дългите черни криле, които се влачеха след него по коридора; сви рамене и се опита да вдигне крилете, ала те се влачеха по пода като празни торби. „А ти имаш ли криле?“ попита той Торион и Призовникът тъжно му отвърна: „О, да“, и му показа как крилете му са вързани здраво за гърба и краката с много тънки нишки. „Добре съм окован“, рече той.
Сред дърветата на Вечната обител на остров Роук Азвер, Пазителят на шарките, спеше, както често пъти лете, на една открита полянка близо до източния край на гората, където можеше да погледне нагоре и да види звездите през листака. Там сънят му биваше лек, прозрачен, умът му се носеше от мисъл към сън и обратно, воден от движенията на звездите и на листата, менящи местата си в своя неспирен танц. Но тази нощ нямаше звезди, а листата висяха унило. Погледна нагоре към тъмното небе и видя през облаците. Над тях, високо в черното небе, имаше звезди: малки, светли, неподвижни. Не се местеха. Разбра, че изгрев няма да има… Тогава се стресна и се пробуди, и зяпна в смътната мека светлина, която винаги струеше между островчетата от дървета. Сърцето му биеше бавно и тежко.
В Големия дом младежите спяха, въртяха се и викаха насън, сънуваха, че трябва да тръгнат на битка, да победят цяла армия на покрита с прах равнина, но воините, с които трябваше да се бият, бяха старци, старици, немощни, болни хора, разплакани деца.
Повелителите на Роук сънуваха, че един кораб плава към тях по морето, натоварен тежко, ниско затънал във водата. Един сънуваше, че товарът на кораба са черни камъни. Друг сънуваше, че корабът носи жарък огън. Трети сънуваше, че товарът му са сънища.
Седемте учители, които спяха в Големия дом, се събудиха един подир друг в каменните си килии, направиха си малък вълшебен пламък и станаха. Завариха Вратаря, вече станал, да ги чака при вратата.