Ястреба се взря, дълго и проницателно, в госта си.
— Ти ми каза истинското си име, Хара.
Елша го погледна леко стъписан, после вдиша дълбоко два пъти, но вдигна очи, тъжни, но и пълни с решимост.
— Та на кого другиго бих могъл да го доверя?
Ястреба му благодари мрачно.
— Ще се постарая да заслужа доверието ти. Кажи ми, знаеш ли какво е онова място… онази стена?
— Тогава не го знаех. Вече знам, че вие сте я преминали.
— Да. Бил съм на онзи хълм. И преминах стената, със силата и изкуството, които притежавах тогава. И съм слизал в градовете на мъртвите, и съм говорил с хора, които съм познавал като живи, а те понякога са ми отвръщали. Но Хара, ти си първият човек, за когото съм чувал от всички велики магьосници в древните оказания на Роук или на Палн, или на Енладите, който някога е докосвал, който е целувал някога своята любима през стената.
Елша седеше, свел глава и стиснал ръце на коленете си.
— Ще ми кажеш ли: какво беше докосването й? Топли ли бяха дланите й? Беше ли тя като студен въздух и сянка, или като жива жена? Прости ми за тези въпроси.
— Бих искал да им отговоря, господарю. На Роук Призовникът ме попита същото. Но не мога да отговоря вярно. Копнежът ми бе толкова голям, толкова го исках — възможно е да съм искал да е като приживе. Но не знам. Насън не всички неща са ясни.
— Насън, да. Но никога не бях чувал човек да иде до онази стена насън. Това е място, до което един чародей може да се опита да стигне, ако потрябва, ако е научил пътя и притежава нужната сила. Ала без знанието и без силата само един умиращ може да…
И веднага млъкна, спомнил си съня от предната нощ.
— Взех го за сън — каза Елша. — Безпокоеше ме, ала ми беше скъп. Беше като брана, разровила пръстта на сърцето ми, но се бях вкопчил в тази болка, не я изпусках. Исках я. Надявах се да го сънувам отново.
— Сънува ли го?
— Да. Сънувах го отново.
Очите му се зареяха невиждащи към сините дълбини на въздуха и океана на запад. Ниско и смътно, отвъд спокойната морска шир се простираха огрените от слънцето хълмове на Камебер. Зад тях ярките слънчеви лъчи се кършеха в северното рамо на планината.
— Беше девет дни след първия сън. Бях на същото място, но високо на хълма. Видях долу стената, пресичаща склона. И затичах надолу по хълма, виках я, сигурен бях, че ще я видя. Там имаше някой. Но щом приближих, видях, че не беше Лилия. Беше мъж и се беше изгърбил над стената, сякаш я поправяше. Казах му: „Тя къде е? Къде е Лилия?“ Той не ми отвърна, нито ме погледна. Видях какво прави. Мъчеше се не да оправи стената, а да я събори, дърпаше с пръсти един голям камък. Камъкът не помръдваше и той каза: „Помогни ми, Хара!“ Тогава видях, че е учителят ми, Олуша, онзи, който ме назова. Напъваше се и теглеше камъка с пръсти, и повтаряше името ми, и казваше: „Помогни ми, избави ме“. А после се изправи и се протегна към мен през стената, също като нея, и хвана ръката ми. Но неговата ръка пареше — от огън или от мраз, не знам, но допирът му така ме опари, че се дръпнах назад, и болката и страхът от нея ме събуди от съня.
Докато говореше, протегна ръка и показа тъмното петно на нея, като от стар оток. После промълви:
— Тогава се научих да не се оставям да ме докосват.
Гед погледна устата на Елша. На устните му също се виждаха тъмни петна.
— Хара, бил си в смъртна опасност — промълви той, също така тихо.
— Има още.
Елша се насили да надмогне мълчанието и продължи разказа си.
На следващата нощ, когато отново заспал, той се озовал на същия сумрачен хълм и видял стената, спускаща се от билото по склона. Заслизал към нея с надеждата да завари там жена си.
— Не ме интересуваше дали тя ще може да я премине, дали аз ще мога, стига само да мога да я видя и да поговоря с нея.
Но и да била там, не можал да я види между всички останали: защото щом приближил до стената, видял цяла тълпа загърнати в сянка хора от другата страна, някои ясни, а други — смътни, някои като че ли познавал, а други — не познавал, и всички запротягали ръце към него, щом приближил, и започнали да го зоват по име: „Хара! Вземи ни със себе си! Хара, избави ни!“
— Ужасно е човек да чуе истинското си име от устата на непознати — отрони Елша. — Ужасно е да го изрекат мъртъвци.
Понечил да се обърне и да се изкатери обратно към билото, далече от стената; ала краката му били просмукани от ужасната немощ на съня и отказвали да го понесат. Паднал на колене, за да не бъде притеглен надолу към стената, и завикал за помощ, въпреки че нямало кой да му помогне; и така се събудил, в ужас.
Оттогава всяка нощ, в която заспивал дълбоко, се озовавал все на онзи хълм, в сухата сива трева над стената, а мъртвите се тълпели, загърнати в сянка под нея, плачели и го умолявали, и го зовели по име.