Лебанен погледна към кораба да даде знак на останалите да слязат и докато слизаха един по един, ги представи на Повелителите на Роук Бранд Призовника и Комарджията — Ветроключ.
На повечето острови на Архипелага хората не стискаха ръце за поздрав като на Енлад, а само свеждаха глава или отваряха шепи пред сърцето си, като за дар. Когато Ириан и Призовникът се озоваха един срещу друг, нито се поклониха, нито направиха някакъв жест. Стояха сковани, с отпуснати ръце.
Принцесата направи дълбок реверанс, с изправен гръб.
Тенар направи обичайния жест и Призовникът й отвърна.
— Жената на Гонт, дъщерята на Върховния маг, Техану — обяви Лебанен. Техану сведе глава и направи обичайния жест. Но Повелителят Призовник я зяпна като втрещен и отстъпи крачка назад.
— Господарке Техану — бързо заговори Комарджията, пристъпил между нея и Призовника, — приветстваме ви с добре дошла на Роук… заради баща ви, заради майка ви и заради вас самата. Надявам се, че пътуването ви е било приятно?
Тя го погледна смутено и сведе глава, по-скоро за да скрие лицето си, отколкото в поклон; но успя да прошепне нещо за отговор.
Лебанен, чието лице се беше стегнало в бронзова маска на хладна сдържаност, каза:
— Да, пътуването беше приятно, Комарджийо, въпреки че краят му все още е под съмнение. Е, да се поразходим ли из града, Тенар… Техану… Принцесо… Орм Ириан? — Докато говореше, поглеждаше всяка, а последното име изрече много отчетливо.
Тръгна с Тенар, а другите тръгнаха след тях. Щом стъпи на кея, Сесеракх се реши и с рязък жест смъкна булата от лицето си.
Комарджията тръгна с Оникс, Елша — със Сепел. Тосла остана на кораба. Последен напусна кея Бранд Призовника, закрачил с тежки стъпки, сам.
Тенар неведнъж беше разпитвала Гед за Дъбравата — обичаше да слуша описанията му.
— Когато я видиш първия път, прилича на всяка друга горска дъбрава. Не е много голяма. Полята свършват точно пред нея на север и на изток, а на юг и на запад са повече хълмове… Не изглежда нищо особено. Но привлича окото ти. А понякога, горе от Роукската могила, можеш да видиш, че всъщност е гора, която продължава безкрайно. Опитваш се да прецениш къде свършва, но не можеш. Продължава на запад и на запад… И когато тръгнеш из нея, пак изглежда съвсем обикновена, въпреки че дърветата са предимно от един вид, който расте само там. Високи кафяви стволове, нещо като дъб.
— Как се казват?
Гед се засмиваше.
— Архада, на Древната реч. Дървета… Дърветата на Дъбравата, на хардийски… Не всичките им листа сменят цвета си наесен, а по малко всеки сезон, тъй че листакът там винаги е зелен, с по малко златисто тук-там. Дори в тъмен ден тези дървета като че ли запазват от светлината на слънцето. А нощем под тях никога не е тъмно. Сред листата има някакво сияние, като лунна или звездна светлина. Там се срещат и върби, и дъбове, и бук, и други видове; но щом навлезеш по-надълбоко, остават все повече само от дърветата на Дъбравата. А корените на тези дървета слизат по-надълбоко от самия остров. Някои са огромни, други — тънки, но не виждаш много паднали, нито много фиданки. Живеят дълго, много дълго. — Гласът му ставаше тих, унесен. — Можеш да вървиш и да вървиш в сянката им, сред светлината им, и никога да не стигнеш края им.
— Но Роук толкова голям остров ли е?
Той я поглеждаше кротко, усмихнато.
— Горите на планината Гонт са от същата оная гора. Всички гори.
И сега тя видя Дъбравата. Следвайки Лебанен, бяха минали по кривите улички на град Туил, сбирайки по пътя си тълпи от граждани и деца, излезли да видят и поздравят своя крал. Тези техни възторжени следовници малко по малко започнаха да отпадат, след като гостите оставиха града по някакъв черен път между синори и нивя, който се стесни в пътека покрай високия закръглен хълм — Роукската могила.
Гед й беше разказвал и за Могилата. Там, казваше той, магията е силна; всички неща там получавали истинското си естество.
— Там — казваше той — нашето чародейство и Древните сили на Земята се срещат, стават едно.
Вятърът духаше във високата полуизсъхнала трева на хълма. Едно магаренце побягна уплашено по обраслото с бурени поле, махайки опашка. Добитък крачеше бавно покрай дървена ограда, пресичаща бистро поточе. А напред се виждаха дървета, тъмни дървета, сенчести.
Последваха Лебанен по няколкото каменни стъпала и по малкото мостче до огряна от слънцето ливада в самия край на гората. До потока се издигаше малка, грохнала от старост къща. Ириан се отдели от групата, изтича по тревата до къщата и погали дървената рамка на вратата, както някой би погалил за поздрав любимия си кон или куче, след като го е нямало дълго.