Повечето пристъпваха насам, по земята. Вече не се тълпяха, не плачеха, а вървяха бавно и уверено към проломите по стената: огромни тълпи мъже и жени, които щом стигнеха до рухналата стена, не се поколебаваха, а пристъпваха през нея и изчезваха: шепа прах, дъх, който грейваше за миг сред все по-усилващата се светлина.
Елша ги гледаше. Забравил, още държеше в ръце камъка, който бе откъртил, за да разхлаби по-голямата канара. Гледаше избавлението на мъртвите. Най сетне я видя сред тях. Тогава захвърли камъка и пристъпи напред.
— Лилия.
Тя го видя и се усмихна, и му протегна ръка. Той взе ръката й и двамата пристъпиха под лъчите на слънцето.
Лебанен стоеше до порутената стена и гледаше зората, изсветляваща на изток. Вече имаше изток, там, където не бе имало нито посока, нито път. Имаше изток и запад, светлина и движение. Самата земна твърд се движеше, тресеше се, потръпваше като огромен звяр, тъй че каменният зид се разтърси и се срина. Пламъци изригнаха от далечните черни зъбери на планината, наречена Болка, огънят, дето гори в сърцето на света. Огънят, дето храни драконите.
Той погледна в небето над зъберите и ги видя, тъй както ги беше видял веднъж с Гед над западното море — драконите, полетели на вятъра на утрото.
Три от тях възвиха и се понесоха към него, както стоеше сред другите недалече от билото, над рухналата стена. Два от тях позна — Орм Ириан и Калесин. Третият беше със светли люспи, златен, с криле от злато. Той летеше най-нависоко и не се спусна с тях. Орм Ириан се заигра с него във въздуха и двата дракона полетяха заедно, гонейки се все по-високо и високо, докато изведнъж най-високите лъчи на изгряващото слънце не поразиха Техану и тя не пламна като името си — голяма, ярка звезда.
Калесин направи още един кръг, спусна се и кацна величествено сред руините на стената.
— Агни Лебанен — поздрави драконът краля.
— Най-древни — отвърна кралят на дракона.
— Айссадан верв наданнан — рече необятният, съскащ глас, като море от цимбали.
Бранд Призовникът стоеше до Лебанен — непоклатим и уверен. Повтори словата на дракона на Речта на Сътворението, а после ги каза на хардийски:
— Което беше разделено, е разделено.
Близо до тях стоеше Пазителят на шарките, с коса, грейнала на ярката светлина.
— Което беше съградено, е разрушено — каза той. — Което бе разрушено, е събрано.
После вдигна с копнеж очи към небето, към златния дракон и към червено-бронзовия; но те бяха отлетели толкова далече, че почти не се виждаха, описваха огромни кръгове над дългата, пропадаща земя, в която пусти, тънещи в сенки градове рухваха под светлината на деня.
— Най-древни — промълви той и дългата глава бавно се извърна към него.
— Ще се връща ли тя понякога? Назад, през леса? — попита Азвер на речта на драконите.
Дългото, невъобразимо, жълто око на Калесин го изгледа. Огромната уста, като уста на гущер, сякаш се затвори в усмивка. Драконът не проговори.
Изпъна могъщото си туловище и го повлече по стената, тъй че останалите все още на местата си камъни се закъртиха и заизсипваха под железния му корем. После Калесин приклекна, с грохот на изпънатите си криле се надигна над хълма и полетя ниско над земята, към планините, чиито върхове вече светеха от пушеци, пара, огън и слънчеви лъчи.
— Хайде, приятели — промълви Сепел. — Още ни е рано за свободата.
Слънчевата светлина бе огряла короните на най-високите дървета, но поляната още таеше хладната сивота на разсъмването. Тенар седеше, с ръка на ръката на Елша, свела лице към земята. Гледаше как се сбира хладната роса по едно тревно стръкче, как увисва на малки, нежни капчици по стръкчето, всяка от тях — отразила целия свят.
Някой изрече името й. Тя не вдигна глава, а само промълви:
— Отиде си.
Пазителят на шарките коленичи до нея. Докосна леко с ръка челото на Елша.
Постоя така, смълчан. После каза на Тенар, на нейния език:
— Господарке, видях Техану. Тя лети златна. На другия вятър.
Тенар го погледна. Лицето му беше бяло и изнурено, но в очите имаше възхита.
Преглътна, а после промълви, дрезгаво и едва чуто:
— Цяла?
Той кимна.
Тя погали ръката на Елша — ръката на кърпача, нежна, опитна. От очите й бликнаха сълзи.
— Оставете ме малко с него — каза и заплака. Скри лицето си в шепи и заплака силно, горчиво, беззвучно.
Азвер отиде при малката група до прага на къщата. Оникс и Комарджията бяха с Призовника, който стоеше, навъсен и угрижен, до принцесата. Тя се беше свила на земята до Лебанен, с ръце над него, за да го опази, и не позволяваше на никой от магьосниците да го докосне. Очите й пламтяха. В ръката си стискаше късата стоманена кама на Лебанен.