Високо изправен, Стария Джентълмен се приближаваше величествено към изгражданата от него Институция. Вярно, че нахранването на един човек по веднъж в годината няма онова общонационално значение, което има за Англия Магна харта или мармаладът на закуска. Но все пак това беше крачка напред. В това имаше дори нещо феодално. Стария Джентълмен поне беше живо доказателство, че и в Ню Йо… пардон, в Америка могат да се създадат традиции.
Той беше шестдесетгодишен, висок и сух. Носеше черни дрехи и старомодни очила, които отказваха да се държат на носа. Косата му беше по-бяла и по-рядка от миналата година и сега той като че ли се подпираше повече на големия си, коленчат, тръстиков бастун.
При вида на своя благодетел Стъфи затрепери и задиша още по-тъжно — като охранено дамско пуфенце, когато срещу него се наежи някой уличен пес. Щеше му се да избяга, но дори Сантос-Дюмон1 не би могъл да го вдигне от пейката. Мирмидоните на двете възрастни дами добре си бяха свършили работата.
— Добър ден — каза Стария Джентълмен. — Радвам се да видя, че превратностите на изтеклата година са ви пощадили и вие ходите жив и здрав по хубавия, бял свят. Само за това нека бъде благословен Денят на благодарността. Бъдете така любезен да дойдете с мен и аз ще ви дам такъв обед, който ще приведе в хармония физическото ви състояние с душевното.
От девет години Стария Джентълмен произнасяше на празника все тези думи. Самите те вече се превръщаха в Институция. Те можеха да се сравнят само с Декларацията за независимостта. Преди те винаги прозвучаваха като музика в ушите на Стъфи. Но сега на лицето, вдигнато към Стария Джентълмен, се четеше страшна мъка. При допира със запотеното му чело ситните снежинки почти съскаха. А Стария Джентълмен потръпваше от студ и се обърна с гръб към вятъра.
Стъфи винаги се бе чудил защо Стария Джентълмен произнася своята реч с малко тъжен глас. Той не знаеше, че в този миг Стария Джентълмен дълбоко съжаляваше, че няма син. Син, който да идва тук след смъртта на баща си и застанал горд и силен пред някой друг Стъфи, да казва: „В памет на моя баща…“ Да, това вече ще бъде истинска традиция.
Но Стария Джентълмен нямаше роднини. Той живееше под наем в една от старите, потомствени, каменни къщи на една от тихите улички източно от парка. Зиме отглеждаше обички в цветарник, голям колкото пътнически сандък. Пролет участвуваше във великденското шествие. Лете се преселваше в една ферма на възвишенията в Ню Джързи, седеше по цял ден в плетения стол и все говореше за някаква пеперуда — орнитоптера амфирисиус, която се надяваше да улови някога. Есен даваше обед на Стъфи. Това бяха главните занимания на Стария Джентълмен.
Стъфи Пнйт го гледа в очите половин минута, разтревожен и безпомощен, изпълнен със самосъжаление.
Очите на Стария Джентълмен сияеха при мисълта за благодеянието. Всяка година бръчките по лицето му се увеличаваха, но малката, черна папионка бе все така елегантно вързана, ризата му — все така чисто бяла, а краищата на прошарените му мустаци — все така изящно завити. Стъфи издаде някакъв звук, подобен на къркоренето, когато грах се вари в гърне. Той издаваше такъв звук, когато се готвеше да каже нещо. И понеже Стария Джентълмен беше чувал девет пъти този звук, той с право го прие за неизменната формула на съгласие:
„Благодаря ви, сър, ще дойда с вас. Много съм ви признателен. Много съм гладен, сър.“
Призляването от преяждането не бе попречило на Стъфи да осъзнае, че той е основата на една нова традиция. В Деня на благодарността той не разполагаше със своя апетит; според свещеното право на обичая, ако не според писаните закони, този апетит принадлежеше на добрия стар господин, който пръв бе предявил права над него. Америка, разбира се, е свободна страна, но за да се утвърди една традиция, нужно е някой да се превърне в повтаряща се цифра от периодична дроб. Не всички герои са от чиста стомана и злато. Има и такива, които размахват оръжие от обикновено желязо, тънко и зле посребрено.
Както всяка година, Стария Джентълмен поведе своето протеже към ресторанта южно от парка, към масата, на която винаги ставаше гощавката. Там вече ги познаваха.
— Ето го, иде старият, който всяка година води тоя дрипльо на обед по случай празника — каза един от келнерите.
Стария Джентълмен се настани на стола и със сияещо лице се загледа в крайъгълния камък на бъдещата стара традиция. Келнерите отрупаха масата като за празник и Стъфи, с въздишка, която бе приета като израз на глад, вдигна вилицата и ножа и се хвърли напред, за да увенчае челото си с безсмъртни лаври.
1
Алберто Сантос-Дюмон (1873–1932) — бразилски въздухоплавател, елин от първите строители на управляеми балони и на самолети. — Б.пр.