Йордан Йовков
Другоселец
Като на всеки празник, кръчмата се пълнеше с хора. През отворените прозорци можеше да се види как идат и ония селяни, които бяха позакъснели. Вървяха бавно, тежко, като че умората беше ги налегнала едвам сега, когато бяха останали без работа. Всички бяха си турили чисти ризи с широки бели ръкави, спираха се и гледаха насам, гледаха нататък. И как няма да гледат? Трева е поникнало и на камък. Такава зеленина е навън, че и в кръчмата като си седи човек, пред очите му играят зелени кръгове.
Още от вратата някои извикаха: „Доброутро!“ — но не бързаха да седнат, защото сред кръчмата беше се изправил Йови и разправяше:
— Ходих навсякъде аз. Бях и на Мимерлика, и на Дурасийския път. Бе, брате, то едни ниви станали, да им се ненагледаш. Ръжта е висока колкото боя ми. От нощешния дъжд малко са полегнали, но ще се изправят, като пекне слънце. Хеле твойта зимница, бай Алекси — обърна се той към кмета, — дето е на Чатърлъка, здраве й кажи.
— И аз имам зимница там, тя как е, Йове?
— И тя е хубава, бай Миале. Всички са хубави.
— Йови право казва — обади се дядо Иван. — храните са добри. Никой не мой каза отнапреж, че е негово, щото е сял, докато не го тури в хамбаря си, ама ако е рекъл господ, голям спор и берекет ще бъде таз година. Трябва пазене само. Затуй знаеш ли какво ще ти кажа на тебе, кмете, Алексе, я чуй…
Други говореха на кмета и дядо Иван трябваше да почака.
— А чуй, Алексе — започна той отново, — да кажеш там на твойте чиновници, на поляците де, да пазят добре. Нямат работа в село, в къра да вървят.
— Знам, дядо Иване, знам. Казах им. Хората претендират, рекох, или ще пазите добре, или ви уволнявам на общо основание. Да си отваряте очите, рекох, улови ли се някой добитък в нивите — право в капана. И глоба.
— Не глоба, а бой, бой. Чуваш ли, Алексе?
— Холан, дядо Иване, много си лош. А що не кажеш на твойте овчери, все у нивята се увират.
— Кой? Аз? Мойте овчери? Ти да си знаеш устата, чу ли! Мойте овчери! Бе я са виж ти, себе си виж, два наполеона имаш да ми даваш от толкоз време, а още не ми си ги дал. Магаре такова. Мойте овчери…
— Не се карайте! — намеси се кметът. — Стоене, ти си млад, потрай. Дядо Иване, не се ядосвай. Слушайте какво ще ви кажа: аз съм кмет. Аз, тъй да се рече, съм облечен в ризата на закона и знам какво правя. Не ща никой да ме учи. Отсега нататък, казвам ви го, улови ли се някой в нивите, бил той овчар, бил говедар, наш, ваш — все едно. Глоба на общо основание. Тъй да го знайте.
Не бяха пили още, затуй и разпрата утихна лесно. Почти пиян беше само Торашко каменарят, който беше дошел най-рано. Неговата къща беше близо — горе на баира. Едно време Торашко беше се заловил да копае наоколо, за да поразширочи двора си, защото нямаше накъде другаде, „Боря се с баира!“ — казваше той. Но на това място излезе хубав камък и Торашко се залови за каменарство. Около къщата му винаги имаше сега струпан камък, готов за продан. Тия камари приличаха на дувари, на крепост. Затуй и Торашко казваше: „Не ща да знам никого, ей! Аз живея в Порт Артур!“ Но той казваше туй, когато биваше пиян, и го изговаряше: „Аз живея в Портартър!“
Сега Торашко още мълчеше. Докато беше траяла препирнята, той внимателно беше слушал всички. С никого не беше съгласен, никого не смяташе за прав. Но той си имаше ред в пиянството и още не беше дошла минутата да говори. Сега само слушаше и, най-много, изглеждаше гневно и продължително ту тоя, ту оня, като че искаше да каже: „Бе аз ще ви дам да разберете, ама да са здрави предните зъби!“ От яд чукаше силно по масата и искаше още ракия.
Разговорът в кръчмата утихна и се раздроби. На една страна кметът и някои близки негови хора приказваха за политика.
— Драган пак отишел в града. Щял да се оплаква на началника, искал да касира избора.
— Ами, да има да зима.
— Доходяла жена му у нас. Не зная, рекла, какво ще правим с наш Драгана, ще си изгуби ума с тия селски работи. Скача, рекла, в съня си и вика: „Касация!“
Всички се засмяха.
— Касация! — викал. Питала жена ми: „Бульо Марийо, рекла, що е туй касация?“
— А тя?
— Рекла й: „Хайде, хайде! Нека той виси по кръчмите, нека не си гледа работата, че касация не, ами съвсем ще я закъсате!“
Пак се засмяха високо. След туй кметът се понаведе, поогледа се и ниско зашепна нещо.
На друга маса дядо Иван, забравил вече кавгата, разказваше:
— Не думай тъй, Миале, днешният празник е голям. На днешния ден св. цар Костадин и царица Елена намерили честния кръст. Същия, на който е бил разпънат Исус Христос. Хаджи Злати, като си доде от Божигроб, донесе ей такова парченце от него, от честния кръст, малко, колкото една трохичка. Аз бях дете тогаз, ама го видях: черно едно дърво, като кюмюр. Помага за всичко.