Освен това случайно бе имала нужда от голямо количество замразено месо. Манифестите щяха да са от ключово значение. Нужни бяха умели действия, а те не разполагаха с много време. Джеф искаше да залови Сал Купъртин жив.
— Някъде на топло — каза на Матю.
ТРИНАЙСЕТА ГЛАВА
Доктор Лари Кирш имаше натоварен график. Първата му работа сутрин бе да напусне своя скъп имот с охраняван портал и ограда — безвкусен палат в Съмърлин, наречен „Ливадите при Сахара“ — и да отиде в кабинета си. Правеше няколко уголемявания на бюст преди обед, може би липосукция на корем или ринопластика, а после обикновено ходеше в „При Пиеро“, за да похапне. В някои дни след това отиваше да пие бира в „Шампанско“ — един от онези барове, където никой не знае името ти. После прескачаше до болница „Дезърт спрингс“, за да види някои от оперираните си пациенти. Връщаше се в кабинета си около три, където правеше пилинг, слагаше ботокс и приключваше работния ден е пластика на лице, последвана от частен танц в скута му в „Олимпийските градини“ или „Леопардите“, но никога в „Дивият кон“.
Понякога плащаше на някое момиче да му лъсне бастуна на паркинга, а понякога го правеше сам.
След това прекарваше час или два в дома на бившата си съпруга, помагаше на единайсетгодишния си син с домашните, вземаше си бургер от „Соник“ и се връщаше обратно в „Ливадите при Сахара“. Бившата съпруга на Кирш и детето му имаха къща в един от старите квартали на Лас Вегас — Скоч 80, където в миналото гангстери и градски чиновници живееха врата до врата, без да има нужда от портали. Ако някой възнамеряваше да те убие, просто те измъкваше навън, застрелваше те в лицето, а после те заравяше в собствения ти заден двор.
За съжаление, нещата вече не бяха толкова прости. Дейвид следеше доктора вече почти две седмици и се опитваше да прецени кое е най-доброто време и място, където да го убие. Но задникът никога не беше сам и навсякъде, където ходеше, имаше камери и хора. А на Дейвид за първи път му се налагаше да остави след себе си малко бъркотия.
Затова на сутринта преди мача за Супербоул позвъни на мобилния на доктор Кирш.
— Обажда се един приятел на Бени Савоне — представи се Дейвид, когато Кирш вдигна.
— О, да, да — отвърна докторът. — Всеки приятел на Бени е и мой приятел.
— Чудесно. Трябва да свършим малко работа тази вечер.
— Тази работа — поинтересува се Кирш — изисква ли незабавни медицински грижи? — Сниши глас. — Да не би да е прострелва рана?
— Незначителна процедура — увери го Дейвид. — Няма да има нужда от медицински сестри или нещо подобно.
— Естествено, естествено, разбирам — каза Кирш. — Просто имам планове за тази вечер. Днес е мачът за Супербоул, както със сигурност знаете, и…
— Или ще си в кабинета си в седем вечерта — заяви Дейвид, — или „Джърнъл ривю“ ще получи купчина снимки как лъскаш бастуна на обществено място.
Мълчание.
— Когато всичките ти охранителни камери са изключени — продължи Дейвид, — остави вратата на кабинета си отворена. Онази, която води към Хамрън. Някакви въпроси?
— Не — отвърна доктор Кирш.
— Ако закъснееш дори две минути — заплаши Дейвид, — бившата ти съпруга също ще получи снимките.
— Господин Савоне обикновено не разговаря с мен по този начин — изтъкна доктор Кирш.
— Аз не съм господин Савоне — напомни Дейвид. После хвърли предплатения мобилен телефон в преносимата си леярна — инвестиция, която вече се изплащаше сама, и направи бърза инвентаризация, за да се увери, че е подготвен.
Гумени ръкавици.
Мокри кърпички.
Нож.
За тази задача дори си бе направил заглушител, което по принцип избягваше, тъй като говореше за някакъв вид слабост. Но разликата между убиването на човек в Чикаго и в Лac Вегас се свеждаше до обикновена акустика. Чикаго беше шумен град заради метрото, големия трафик, виещия вятър и населението от около три милиона души, които вършеха ежедневните си задачи. В Лас Вегас обаче, махнеш ли се от главната улица, всичко ставаше тихо, пустинята обграждаше града с ехтежи.
Нямаше голям избор на оръжие, затова Дейвид си беше взел деветмилиметров от тайния оръжеен склад в гардероба на Малкия Джо. Изпили серийния номер, почисти го щателно, но не си направи труда да облепи дръжката с тиксо, понеже така имаше по-голяма вероятност да остави скрит отпечатък някъде. А и така или иначе щеше да разтопи пистолета. Щеше да си поръча такси до „Дезърт спрингс“, а оттам — да извърви разстоянието от километър и половина до кабинета на Кирш и да го изчака.