Ако всичко минеше по план, щеше да си е вкъщи навреме, за да се подготви добре за сутрешния минян. А ако нещата се обърнеха с главата надолу, някой друг трябваше да чете молитви в понеделник.
В седем без петнайсет Дейвид вече наблюдаваше от другата страна на улицата как доктор Кирш паркира зеления ягуар на личното си паркомясто — в Лас Вегас нямаше по-голяма чест от това да изпишат името ти на паветата, дори синагогата предлагаше паркоместа по седемстотин и петдесет кинта на месец — и влезе в кабинета си. Петнайсет минути по-късно Кирш излезе навън, огледа се в двете посоки и остави вратата отворена.
Когато Дейвид влезе, доктор Кирш седеше на бюрото в кабинета си, което се разпростираше от стена до стена. От двете му страни имаше рафтове, пълни със снимки в рамки. На тях се виждаше докторът с различни знаменитости. Дани Ганс. Уейн Нютън. Капитана от „Кораба на любовта“. Онзи, който играеше Дан Тана във „Вегас“. Бял тигър. Последната снимка беше с автограф.
Доктор Кирш не изглеждаше изненадан да види Дейвид, но заяви:
— Не очаквах да се срещнем отново.
— Никога не си ме виждал — поправи го Дейвид.
— Така е, така е, не съм — съгласи се доктор Кирш. Надникна зад гърба му. — Тук ли е господин Савоне?
— Не — отвърна Дейвид. — Сам съм. Искаш ли да си спуснеш щорите?
— Да, правилно. — Доктор Кирш стана от бюрото и спусна дървените бамбукови щори зад себе си, но Дейвид все още различаваше светлините от преминаващия трафик. Нима вече не правеха свестни завеси? — Човекът, който се обади, каза, че трябва да се направи някаква незначителна процедура. Да не би да имате проблем с кожата си? Зоната около ушите ви беше трудна.
— Да — потвърди Дейвид. — Бузите ми не се движат нормално. А имам и болки в челюстта.
Вярно беше. Ако стиснеше силно зъби, имаше чувството, че пробива с пирон окото си.
— Някакво кървене?
— Не съм забелязал — отвърна Дейвид. — Но понякога усещам вкус на кръв в устата си.
— Добре — каза доктор Кирш, — хайде да проверим. — Изведе Дейвид от кабинета си и го поведе надолу по дълъг коридор, по чиито стени бяха наредени снимки на кабаретни танцьорки, манекенки и на една дама, която съобщаваше прогнозата за времето в неделя вечер по Канал 8. Кирш спря и отключи една стая за прегледи. — Легнете на кушетката за прегледи и ще ви погледна, равине.
Дейвид видя как докторът трепна неволно, сякаш бе шокиран от собствената си глупост да се обърне към човек, когото не би трябвало да е срещал, с прозвището му. Кирш понечи да се завърти, което бе грешка, защото половината от лицето му се пръсна, когато Дейвид го застреля.
Докторът се свлече на земята, челюстта и по-голямата част от носа му ги нямаше, но той все още бе жив. Гърчеше се върху плочките, а половината му лице бе пръснато навсякъде около него.
Добрата новина бе, че сега убийството наистина не приличаше на професионална поръчка, което беше целта от самото начало. Дейвид възнамеряваше да застреля доктора в гърлото — обичайна грешка на хората, които нямат представа какво вършат. Ако жертвата не умреше мигновено, смъртта настъпваше съвсем скоро, така че разликата не беше голяма. Но Дейвид бе виждал как разни хора оцеляват след изстрел в лицето, дори оставаха в съзнание. Човешкото тяло просто искаше да живее.
Макар че в момента доктор Кирш не изглеждаше като човек, който копнее за този свят.
Дейвид надяна гумените си ръкавици и се наведе над доктора. Опита се да отгатне откъде точно диша — тъй като вече нямаше уста, нито бе останало голяма част от носа му — и реши просто да покрие с две ръце това, което бе останало от лицето му, докато човекът спре да мърда. Можеше да стреля по него отново, но не искаше да вади куршума от главата му. Оставаха най-много трийсет секунди. Или по-малко. Жертвата най-вероятно бе вече в кома.
Дейвид притисна ръце към отворилия се кратер в центъра на лицето на доктор Кирш, но така успя само да спре потока на кръвта, което бе напълно противоположно на идеята му. Другият проблем бе, че докторът, изглежда, се свестяваше. Размърда клепачи, отвори очи и замята обезумяло ръце. Дейвид не знаеше дали това се дължи на адреналина, или е реална съпротива, дали докторът изобщо осъзнава какво се случва. Дали знаеше, че няма лице.