— Предполагам, че имам нужда от практика — заяви той.
Първоначално равин Кейлс не отвърна, просто седеше на прага на кабинета му и го зяпаше скептично.
— Тогава трябва да останеш тук — изрече най-сетне равин Кейлс с глас, малко по-силен от шепот, след което наперено си излезе.
Дейвид го настигна на паркинга. Беше малко след обед и всички деца бяха отвън, на площадката, смееха се и викаха.
— Почакай — извика Дейвид. — Ще те закарам.
— Не си прави труда — отвърна равин Кейлс. — Нали се преструваш, че нямаш душа.
Дейвид се смълча. Това копеле Равин Кейлс винаги знаеше точните думи за всеки случай, затова той самият се замисли какво да каже и се спря на:
— Съжалявам. — Опита се да си спомни последния път, когато наистина се бе извинявал на някого.
— Това не е някой, който е вършил злини — изрече равин Кейлс. — А нечий баща, нечий съпруг, нечий приятел. Близките му се обръщат към нас за утеха. Ако не можеш да я осигуриш, ако не можеш да се отнасяш искрено към смъртта на един човек, тогава остани тук.
— Мога да се справя — обеща Дейвид.
— Тогава си вземи ермолката и Тора.
Във фоайето на болницата ги посрещна внучката на Берт, Елиса. Дейвид я беше виждал много пъти в синагогата, защото тя идваше след училище и работеше като наставник на някои от по-малките деца. Но когато я видя в болницата, бе поразен колко малко Елиса приличаше на младата жена, която си спомняше. Беше плакала, затова очите й бяха подпухнали, състаряваха я на слабата болнична светлина.
Стаята на Берт бе пълна е хора: съпругата му Луис, която веднъж бе накарала Дейвид да изяде курабийка, направена от ябълково пюре, кокосов орех и нещо, което той бе помислил за сланина; родителите на Елиса — Джак и Рошел; леля й и чичо й — Маргарет и Карл, и техните двама сина, тийнейджъри, чиито имена Дейвид не можеше да си спомни, защото момчетата се появяваха в синагогата само в крайно редки случаи. Всички те се обърнаха и впериха погледи в равин Кейлс със смесица от меланхолия и успокоение.
Равинът незабавно се захвана за работа. Докосна нежно всеки, като се отправи първо към Луис, която прегърна, докато тя хлипаше на рамото му. И там, по средата на стаята, стоеше Берт Файнщайн. На едната му ръка бе закачена система за интравенозна инфузия, но в стаята имаше подозрително малко апарати. Дейвид си помисли, че към този момент е без значение, явно нямаше шанс за героично излекуване.
Хрумна му, че през живота си бе видял множество мъртви хора, но малцина от тях си бяха отишли от естествена смърт. Собственият му баща бе убит. Майка му? Възможно бе вече и тя да е мъртва, допусна, а след тази мисъл го заля вълна от мъка. Как можеше да не знае? Как можеше да изживее остатъка от живота си, без да знае? А дали тя щеше да умре сама? Дали щеше да е в някоя болница съвсем самичка? Ами Дженифър? Уилям… Дейвид дори не можеше да понесе да си представи евентуалната му смърт.
— Равин Коен — тихо изрече равин Кейлс — ще ни каже „Мишеберах“.
— На английски, ако обичате — помоли Луис. — Берт никога не е разбирал иврит.
Дейвид бе произнасял „Мишеберах“ много пъти през последните месеци, но никога в подобна ситуация. Това бе молитва за болните и обикновено се четеше по време на литургия. Знаеше я фонетично на иврит, но понеже хората, загрижени за здравето на близките си, имаха желание да знаят какво се изрича, Дейвид бе установил, че доста по-често го молят да прочете молитвата на английски. И всеки път Дейвид се трогваше, че тя не призовава просто за физическо изцеление на болния — ако някой се нуждаеше от тази молитва, обикновено ситуацията бе мрачна, — а настояваше и духът му да бъде пречистен.
— Разбира се — откликна Дейвид. Берт Файнщайн остана между живите само до първата част от молитвата, но младшият равин продължи да рецитира, за да изпрати излекуваната душа на Берт някъде там, към онова, което идваше след смъртта.
Дейвид и равин Кейлс прекараха следващите няколко часа със семейството, помогнаха им да се оправят с подробностите по смъртта, така че когато най-сетне се отправиха обратно към Съмърлин, вече беше час пик.
— Днес се справи много добре, равин Коен — похвали го равин Кейлс. Червената светлина от стоповете на колите хвърляше призрачен отблясък върху всичко.