Освен това, ако отново се появеше в Чикаго, Сал щеше да разполага най-много с час, за да влезе и излезе от града, преди да усетят присъствието му. Щяха да го изпеят доносниците, ченгетата (дори и корумпираните) или федералните, а можеше да го издаде и произволен гражданин. Хората на улицата търсеха начин да спечелят обявеното възнаграждение, така че шансовете да го предадат на полицията ставаха още по-сериозни. И все пак Сал си мечтаеше и кроеше планове как посред нощ ще отиде да вземе Дженифър и Уилям и тримата заедно ще избягат в Канада… Но винаги стигаше до въпроса, на който просто нямаше отговор: „А после какво?“
Въпрос, който го парализираше със своята наивност. Рони бе обещал да измъкне семейството му навреме — обещание, което Сал осъзна, че е напълно неосъществимо, щом камионът потегли в нощта, но все още се будеше сутрин и търсеше до себе си в леглото Дженифър. Успял бе да оцелее в играта петнайсет години, като съхраняваше стриктно навиците си. Трудно можеше да се откаже и от най-дребните.
Сал се наведе, включи джакузито и наблюдава няколко мига как ваната се пълни с вода, а струйките се включват с цвърчене. „Една година“ — помисли си. Една година, през която трябваше да бъде равин Дейвид Коен. После щеше да разполага с малко пари, с някакви връзки, с начин да се измъкне от тази бъркотия. В крайна сметка вече бе изкарал шест месеца. Какво беше още година? Може би щеше да успее да вземе Дженифър и Уилям в Лac Вегас, макар да знаеше, че федералните ще ги следят доста дълго време, в случай че той се опита да осъществи контакт. Значи може би две години. Да. Две години. След две години ще направи своя ход.
И така, равин Дейвид Коен се върна обратно в спалнята, събра всички документи, които му бяха предоставили, и ги постави на стола до джакузито. После свали дрехите си, потопи се във ваната и остави струйките да масажират гърба и врата му, докато започна да осъзнава, че в обозримото бъдеще Сал Купъртин — с всички неща, които бе извършил, и всички хора, които обичаше — щеше да е мъртъв.
След това се залови да чете.
Изминаха още три седмици, но когато настъпи моментът да свалят скобите от челюстта на Дейвид Коен, Бени реши, че е безопасно равинът да излиза през предната врата на собствената си къща. Оставаха две седмици до Деня на благодарността, а Дейвид бе прекарал предишните в четене, четене и пак четене, като всеки ден в къщата пристигаше нов религиозен текст с конкретни инструкции какво трябва да бъде научено. Дейвид оценяваше вниманието към детайлите, понеже подобряваха прикритието му, но и му се струваше малко прекалено. Дали някой би се приближил до него в хранителния магазин, за да поиска да му разтълкува части от Талмуда? А когато трябваше да очисти някой тип, дали се очакваше от него да се спре и да просветли скапаняка какво означава да си ветеран по история и цялата онази работа, че благородството задължава? Изглеждаше му излишно. Всички текстове идваха със съответните тестове — десет или петнайсет въпроса, изписани с елегантен почерк, на които Дейвид трябваше да отговори и да ги изпрати обратно. Не се опитваше да шмекерува. Просто отговаряше на въпросите и се надяваше, че този, който го оценява, ще вземе под внимание, че едва е завършил гимназия (макар това до голяма степен да се дължеше на факта, че се бе влюбил в Дженифър през последната си година в училище).
Най-странното нещо — или поне едно от най-странните — бе, че откакто Дейвид получи новата си самоличност, Бени изобщо не се мяркаше в къщата. Преди се появяваше за среднощните срещи при лекаря, за да провери как се развиват многобройните операции; задаваше въпроси за времето на лечение и кога ще е подходящо Дейвид да увеличи физическата си активност. Последното бе доста иронично, тъй като Бени имаше поне четирийсет и пет килограма наднормено тегло. Тъкмо затова Дейвид осъзна, че загрижеността на другия мъж не бе изцяло алтруистична. Нямаше нищо против визитите на Бени. Предпочиташе ги пред опитите да води разговор с Малкия Джо.
Един ден обаче Бени Савоне паркира пред къщата и се обади на Малкия Джо, който подаде телефона на Дейвид.
— Готов ли си да махнеш това проклето нещо от устата си? — попита Бени.
— Готов съм от деня, в който го поставиха — заяви Дейвид.
— Тогава да вървим. Паркирал съм отпред.
— Наистина ли?
— Днес е благословен ден, равине — отвърна Бени и затвори.
Дейвид излезе през предната врата и се почувства сравнително добре, макар да не носеше пистолет у себе си. Разбира се, през последната половин година той нямаше достъп до оръжие, но сега се намираше навън, на обществено място (доколкото може да се брои за такова къща зад частен портал), и осъзна, че за първи път от двайсет години излиза невъоръжен.