— Беше просто една молитва — отвърна Дейвид.
— Не, беше нещо повече — възрази равин Кейлс. — Присъствието ти там подейства успокояващо на по-младите. Те гледат с уважение на теб. Това е специална дарба, Дейвид, дори да не я желаеш.
— Ето какво се опитвам да проумея — призна Дейвид. — Имам чувството, че съм добре запознат със смъртта, но когато видях как този мъж просто си отиде, без да се мята насам-натам, без да се опита да си поеме въздух, не ми изглеждаше правилно. Той просто… просто спря. Защо не се бори повече?
— Борим се всеки ден — изтъкна равин Кейлс.
Дейвид предположи, че е вярно. Но за какво?
— Кажи ми тогава какво става след това? — попита.
— На сутринта той ще бъде в погребалното бюро.
— Не — каза Дейвид. — Имам предвид, какво става след това!
— Рано или късно, когато Мошиах се завърне, всички ще живеем в мир в нашето най-перфектно състояние и целият свят ще бъде Израел.
— Знам за това — заяви Дейвид. — Знам какво казва книгата. Но какво ще се случи с мен, равин Кейлс? Ами аз?
Равинът въздъхна:
— Сал Купъртин вече го няма. Равин Дейвид Коен все още има шанс.
— Той не си е отишъл — възрази Дейвид. — Никога няма да си отиде. Докато жена ми е жива, Сал Купъртин също ще е жив. Защото някой ден ще се върна обратно при нея, равине. Повярвай ми.
— Вярвам ти — отвърна равин Кейлс. — Но заради решенията, които сме взели, вероятно ще гнием заедно.
Сега, докато вървеше към главния вход на болницата, Дейвид си повтори наум думите на равин Кейлс. Всъщност той си мислеше за тях почти постоянно през последните няколко седмици. Наистина ли щеше да прекара вечността с онези, с които бе работил през всичките тези години — хора като Дебелия Монте и Малкия Джо? Или там щяха да са Дженифър и Уилям? Ами баща му? Дали и той щеше да е там? Дейвид дори не бе обмислял идеята за задгробен живот, преди да се влюби, и дори тогава не смяташе, че има значение, преди да си даде сметка, че може никога повече да не види Дженифър и Уилям.
За първи път в живота си Дейвид наистина имаше някаква цел. Понякога прекарваше часове наред — часове! — в изслушване на чужди проблеми, даваше на хората съвети, които те, изглежда, намираха за полезни. Първоначално ненавиждаше тази глупост. Ако трябваше да избира как да живее живота си, нямаше да се занимава с това. И все пак. Същите тези хора се връщаха няколко дни по-късно и му казваха, че думите му са им помогнали да си изяснят как да планират сватбата на дъщеря си, как да се оправят с данъците си, дали да прекарат празниците у дома, или да отлетят обратно към Портланд, за да се видят с децата. Това бяха обикновени проблеми, но Дейвид научи, че именно обикновените простотии в живота са нещата, които вкарват хората във вечно разширяващите се спирали на безпокойството.
Имаше опашка от петнайсетина души, които стояха пред входа на болницата и чакаха таксита, както пред някое от казината, затова Дейвид застана отзад на опашката и зачака своя ред. Когато той най-сетне дойде, най-отпред имаше млад мъж, облечен изцяло в черно. Той наду свирката си и едно жълто такси спря.
— Закъде пътувате, господине? — попита младежът.
— До онзи парк след „Ел ранчо“ — отвърна Дейвид. Погледна часовника си. Закъсняваше с няколко минути за срещата, която си бе уговорил с Прошарената брада, „лекаря“, извадил теловете от челюстта му.
— „Туин лейкс“ ли?
— Да, точно той.
— Сигурен ли сте? — попита младият мъж.
— Да — потвърди Дейвид. — Да не би да има проблем?
— Питам ви, защото през нощта това не е много хубава част от града, сър, така че ако търсите място за разходка или нещо подобно, мога да ви препоръчам няколко прекрасни места в Грийн вали.
— Приличам ли на някой, който не може да се оправи сам в парка? — попита Дейвид.
Качи се в таксито, без да каже нищо повече.
— Към парк „Лоренци“ тогава? — попита шофьорът на таксито. — Това е „Туин лейкс“. Всичко тук си има по две имена.
— Да — потвърди Дейвид и чу как старата му същност се промъква обратно в гласа му: — Освен ако не смяташ, че е твърде страшно.
Шофьорът на таксито погледна Дейвид в огледалото за обратно виждане.
— Мисля, че ще се оправиш, приятелю.
Дейвид не накара шофьора на таксито да го остави там, където трябваше да се срещне с Прошарената брада, а от противоположната страна на парк „Лоренци“. Поръча му да го изчака. Дошъл бе по-рано през седмицата до парка с предложение: ако осигуреше някакво сносно медицинско оборудване, дори да беше просто автоклав от този век, за да може да стерилизира инструментите си над нещо, по-различно от скапания грил, дали Прошарената брада бе склонен да му направи няколко малки услуги?