— Може би ще успееш да разшириш бизнеса — подхвърли Дейвид, — ще си вземеш кемпър и в Рино.
— Рино не е в мой стил.
— Тогава може би ще преместиш бизнеса някъде по пътищата — внимателно изрече Дейвид.
— Може да отида на ваканция.
— Добре — кимна Дейвид. — Ако свършите работата чисто и ми направите приемлива оферта за плячката, може би периодично ще ви давам поръчки, които да изпълнявате.
— Харесва ми да помагам на хората — започна Прошарената брада, — но си имам граници, нали разбираш.
— Добре — повтори Дейвид. — Аз също обичам да помагам на хората. — Провери часовника си, беше почти девет. — Искам да докарате тялото в погребалното бюро до един часа тази нощ. Ще имате ли проблем с това?
Погледна към партньора на Прошарената брада, тъй като вече знаеше кой отговаря за силовата страна на задачата.
— Не — каза Марвин. — Без ръце. Без крака. Без глава. Няма проблем. — Бръкна в портативния хладилник и си извади още една бира, отвори със завъртане капачката, отпи голяма глътка и се облегна назад на стола си.
Дейвид се готвеше да си тръгне, преценил, че сделката е сключена, но Прошарената брада извика след него:
— Искаш ли да ти погледна устата?
— Защо? — попита Дейвид.
— Питам, защото захапката ти е разместена — каза той. — Виждам я оттук. Имаш ли болка в челюстта?
Всъщност Дейвид бе споделил на доктор Кирш, че има. Просто бе преценил, че когато цялото ти лице е било напълно префасонирано, няма как да нямаш трайни възпаления.
— Малко — призна Дейвид.
— Почакай — изрече Прошарената брада. Стана от стола си и отиде до кемпера, като остави госта отвън с партньора си. Или поне Дейвид възприемаше Марвин като такъв. Не виждаше допълнителна спалня в кемпера, така че може би двамата мъже бяха двойка. Не можеше да се сети за друга причина двамата да са заедно. Макар че когато му махаха скобите, Марвин асистираше при процедурата, даваше му вода, за да се жабури, напъха малко памук по венците му, когато кървенето стана доста обилно, подобни неща. Така че може би Марвин някога бе работил в Бърза помощ.
Прошарената брада се появи отново с цял топ листове.
— Това са някои упражнения, които може да правиш — обясни на Дейвид. — Навярно имаш ТМД.
— ТМД ли?
— Темпоромандибуларна дисфункция на челюстта — поясни Прошарената брада. Когато Дейвид не отвърна, той добави: — Челюстта ти е излязла. Тези упражнения ще помогнат.
Дейвид прегледа страниците. Упражненията изглеждаха достатъчно прости (сложи езика си на най-горната част на небцето, докато си отваряш и затваряш челюстта) и той почувства облекчение, защото един малък, дразнещ проблем бе на път да се разреши.
— Нещо друго? — попита.
— Избягвай да стискаш зъби, когато си под стрес — добави Прошарената брада. Седна обратно до Марвин, отвори си бира и погълна по-голямата част от нея на три глътки. — Добре е да избягваш стресови ситуации, ако можеш.
— Това възнамерявам да сторя днес — отвърна Дейвид. — Да се отърва малко от стреса.
— Няма ръце, няма крака, няма глава, няма стрес — обади се Марвин и двамата с Прошарената брада вдигнаха наздравица.
— Един тази нощ — напомни Дейвид. — Не закъснявай.
— Никога не закъснявам — отвърна докторът. — Ако не си точен в този бизнес, някой може да умре, нали?
Докато Дейвид вървеше обратно през парка, си мислеше, че евентуално в един момент може да му се наложи да убие Прошарената брада и Марвин, макар този момент да изглеждаше като нещо отдалечено във времето, защото двамата вдъхваха повече сигурност, отколкото вероятно заслужаваха. Може би беше заради онази реплика на Прошарената брада, че Дейвид не бива да му се доверява. Харесваше този тип откровеност, тъй като допускаше възможна несигурност. Но Прошарената брада със сигурност знаеше, че в този момент вариантът да прецака нещата не съществува, нито пък когато и да е било, щом това е свързано с работата му. Ако следващите двайсет и четири часа минеха по възможно най-добрия начин, може би Дейвид щеше да се види с Прошарената брада и с Марвин само още един или два пъти. Това също щеше да е добре.
За всички.
ЧЕТИРИНАЙСЕТА ГЛАВА
Таксито остави равин Дейвид Коен пред „Темпъл Бет Израел“ няколко минути след девет и половина. Точно навреме, за да види той как равин Кейлс излиза от административните офиси и пали цигара. В месеците, откакто работеха заедно, Дейвид никога не го бе виждал да пуши, дори не бе усещал от него да идва миризма на цигарен дим. По мнението на Дейвид този навик бе някак недостоен за длъжността на възрастния равин, макар самият той да обичаше да запалва от време на време по някоя пура.