Рони винаги играеше, за да спечели. Навярно си бе седял у дома и бе чакал да му съобщят по телефона, че братовчед му е мъртъв, но обаждането се бе оказало от самия Сал. Нищо чудно, че звучеше толкова изненадан. Рони не бе свикнал да търпи поражения и се беше наложило да намери заобиколен начин да се справи с положението, който нямаше да завърши с това Сал да избие всички в Чикаго.
Само че Сал Купъртин бе жив, здрав и проспериращ. Именно този просперитет бе започнал да притеснява Дейвид, идеята, че успехът му е инсцениран. Просто нямаше логика. Рони не вършеше бизнеса си по този начин.
Мобилният телефон на равин Кейлс иззвъня и възрастният мъж — защото той бе такъв, забеляза Дейвид, един възрастен мъж, застанал пред молитвен храм, който пушеше една след друга цигари без филтър „Кемъл“ — го извади от джоба си и погледна дисплея.
— Обажда се адвокатът на Бенджамин.
— Дай ми да говоря с него — нареди Дейвид.
— Не мисля, че е добра идея — възрази равинът.
— Това не беше молба.
— Когато си в „Темпъл Бет Израел“ — заяви равин Кейлс, — работиш за мен, равин Коен. — Вдигна телефона и обърна гръб на Дейвид.
Равин Кейлс все още имаше буйна прошарена коса, която носеше късо подстригана, така че се виждаха осем или десет сантиметра от врата му. Дейвид можеше да го застреля на това място и равинът щеше да е мъртъв, преди да рухне на земята; косата му щеше да е все така перфектно сресана, докато очакваше Мошиах да се завърне с гръм и трясък, за да събере всички евреи и да ги отведе на Елеонския хълм.
С един натиск върху спусъка на пистолета си Дейвид можеше да приключи с равин Кейлс точно тук. Това бе всичко необходимо. Един натиск. Щеше да му коства по-малко усилие, отколкото да го зашлеви. Дейвид усети, че пистолетът му е притиснат до кръста под вече неизменното сако. Можеше да го извади за секунда… секунда и половина, ако не искаше да бърза много. От упор куршумът щеше да проникне в тялото на Равин Кейлс само за част от секундата. И за какво? Заради високомерието му да пожелае да даде на своята общност място, където да се събират, без да осъзнава последиците от постъпката си?
До Йом Кипур[34] оставаха осем месеца, но Дейвид не можеше да не си спомни какво бе научил за Деня на изкуплението — как преди почти сто години равин Херц бе написал, че грехът не е зла сила, чиито окови човек трябва да влачи през остатъка от живота си. Винаги можеш да се отърсиш от ярема му, твърдеше той, и на първо място никога не трябва да приемаш този ярем.
Според Талмуда евреите живееха в дела, а не в години, и сега Дейвид разбра парадокса на всички неща, които бе научил по време на равинското си обучение: никога не можеш напълно да се откъснеш от тъпотиите, които си вършил, но това не означаваше, че не можеш да бъдеш по-добър човек, след като си направил лош избор.
В този момент равин Кейлс отново се обърна, притиснал бе телефона до ухото си и слушаше внимателно какво му казват, затова Дейвид много спокойно извади пистолета си и го опря право в челото му.
— Всеки си има шеф — заяви Дейвид.
Стори му се, че лека усмивка заигра по устата на равин Кейлс, макар че не беше напълно убеден. Това, което видя, не бе страх. И тогава властовата структура между Бени и равин Кейлс му се изясни напълно. Равинът не бе изплашен, защото знаеше, че още не е дошъл моментът да умре. Ако го откриеха с куршум в главата същия ден, в който Бени Савоне бе арестуван, всички щяха да бъдат окошарени.
— Имаш късмет — заяви равин Кейлс. — Адвокатът на Бенджамин би желал да говори с теб. — Подаде му телефона, измъкна още една цигара и я запали.
Дейвид пъхна пистолета обратно в колана на панталона си, прокашля се, събра мислите си за миг, опита се да реши кой глас да използва и попита:
— С кого разговарям?
— Кой, по дяволите, се обажда? — попита адвокатът на Бени.
— Равин Дейвид Коен.
За миг последва пауза и на Дейвид му се стори, че чува как адвокатът на Бени размишлява от другата страна на линията.
— Добре — каза той. Още една дълга пауза. — Добре.
— Аз съм равинът на господин Савоне — заяви Дейвид.
Още една дълга пауза.
— Обажда се Винсънт Зангари, адвокатът на господин Савоне. Не очаквах гласът ви да звучи така.
— Как?
— Спокойно — обясни Винсънт.
— Е, аз съм много загрижен за господин Савоне — заяви Дейвид.
— Той каза, че сигурно е така.
В този момент Винсънт се изхихика, или поне трябваше да мине за хихикане. Имаше нещо потискащо в това, което този човек намираше за забавно. Дейвид се запита точно колко знае той. Може би всичко. Никога не беше срещал Винсънт Зангари, но знаеше всичко за него от новините, вестниците и рекламите по телевизията. Това бе едно от странните неща в Лac Вегас: гледаш новините и в тях се съобщава за някакъв канибал, който е изял съпругата и децата си; после пускат кадри, заснети пред съда, и там някой като Винсънт Зангари, облечен в костюм за десет хиляди долара, разказва на всички колко е неразбран неговият клиент, как ситуацията е обикновен инцидент, в който са замесени сготвени човешки същества. Следват рекламите и там се появява същият адвокат, облечен в същия костюм, крачи по неоновите улици на Лас Вегас и те уведомява, че ако се окажеш в „безизходна ситуация“, той е човекът, който ще ти помогне да се измъкнеш от нея.