— Разбирам.
— Той иска да знаете още, че има пълно доверие във вашата работа и че не бива да се притеснявате за неговата всеотдайност към синагогата и общия ви проект. И че категорично трябва да останете в Лac Вегас.
— Нямам намерение да ходя никъде — увери го Дейвид.
— Хората невинаги планират тези неща — обясни Винсънт. — Понякога просто си казват „Какво по дяволите, може би ще си взема ваканция“. Това не би било правилно в такива тежки времена.
„В такива тежки времена. За бога.“
— Бени няма нужда да се тревожи за това — тихо изрече Дейвид.
— Отлично — заяви Винсънт. — Също така би искал да държите под око бизнес делата на синагогата, за която той е направил толкова големи инвестиции. Доверява се на вашата преценка, докато не е на разположение. Има неща, за които най-вероятно равин Кейлс не е достатъчно енергичен. Вие отговаряте за тях. Ясно ли е?
— Нима успяхте да уточните всичко това тази вечер? — изуми се Дейвид.
Винсънт Зангари отново се изхили. Смехът му прозвуча така, сякаш някой поглъщаше пилешки кости.
— Нека просто да кажем, че наскоро дискутирахме въпроса. Винаги е хубаво да имаш план за непредвидени обстоятелства.
— По-различен от „Дръжте си устата затворена“ и „Имате права“?
— Това е най-добрият план за непредвидени обстоятелства — изрече Винсънт. — Една последна молба. Тази вечер господин Савоне ми спомена колко е важно да се планира ефикасен начин за почистване на къщата. Не тази вечер или утре, но в кратък срок. Разбирате ли?
— Разбирам — потвърди Дейвид.
— Много добре — каза Винсънт. — Ще се свържа с вас, когато имам някакви новини. И още нещо, равине. Вдигайте си телефона, става ли? Не ми харесва да звъня из целия град и да ви търся. Говоря сериозно. В момента имате късмет, че сте жив.
Когато Дейвид откри равин Кейлс, той седеше на бюрото си и четеше Тора. Кабинетът му бе два пъти по-голям от този на Дейвид. Имаше два дивана, разположени един срещу друг, ниска масичка за кафе между тях и богато украсен порцеланов сервиз за чай, макар че Дейвид никога не бе виждал някой да пие чай в офиса на равина, дори самият Кейлс.
Седна на един от диваните и вдигна самовара.
— Откъде го имаш? — попита.
— Принадлежеше на родителите ми — отвърна равин Кейлс. — А преди това е бил на техните родители в Русия.
— Къде в Русия?
— Украйна, за да съм по-точен — обясни равинът. — Но не бях сигурен дали знаеш каква е разликата.
— Знам каква е — отвърна Дейвид и се запита дали Кейлс си спомня, че веднъж му бе разказвал за семейството си. — Кога е било това?
— Дошли са тук през 1909 година — каза равинът, но от предния му разказ Дейвид си спомни, че е било през 1919 година. Може би нямаше значение.
— И са пренесли това нещо чак от Украйна?
— Да — потвърди равин Кейлс.
— И ти никога не го използваш?
— Много е чупливо.
— Колко чупливо би могло да е, щом е оцеляло през всичкото това време? — попита Дейвид и взе една от чашите за чай. Беше декорирана с пасторален пейзаж: зелено поле с разцъфнали цветя, а в далечината — синия цвят на морето. По ръба й имаше кант от нещо, което приличаше на истинско злато. — Трябва да го използваш. Баба ти и дядо ти не са го донесли тук чак от Украйна, за да бъде просто украса.
— Един ден ще принадлежи на Рейчъл и тя ще може да прави с него каквото реши — обясни равин Кейлс.
Дейвид остави чашата.
— Значи такава е процедурата? Това е наследство?
— Не — отрече равинът. — Получих го, когато се ожених, както е станало и с родителите ми. Но не изглеждаше редно да го дам на Рейчъл, когато тя се ожени.
— Защото Бени не е евреин ли?
— Съпругата ми не одобряваше, беше против.
— Никога не говориш за жена си — отбеляза Дейвид.
— И ти никога не говориш за своята.
„Има право“ — помисли си Дейвид.
— Слушай — започна, — тук ще настъпят някои промени.
— Наясно съм с това — отвърна равин Кейлс.
— Това, което се случва с теб и Бени, си остава между вас. Аз имам работа за вършене.
— Както ми намекна по-рано. — Равин Кейлс потърка очи, придвижи се до диваните и седна срещу Дейвид. — Колко време очакваш, че ще отнеме?
— Вече се случва.
— Не — каза равин Кейлс. — Имам предвид, колко време остава до момента, когато трябва да ме убиеш?
— Предполагам, че зависи от теб — отвърна Дейвид.
— Така ли смяташ?
— Не си представям, че ще изтичаш при ченгетата. Вярвам, че ще ми помогнеш да държим устата на Рейчъл затворена — продължи Дейвид, макар да не бе убеден, че тя не си е отворила устата вече. — В момента нямам никакви заповеди.