Равин Кейлс обмисли казаното.
— Кога ще трябва да започне тази лудост?
— Зависи колко дълго ще е задържан Бени — отговори Дейвид. — В напрегнат момент като този едно психично разстройство не би изглеждало толкова необикновено. Така че след около седмица би могъл да споделиш на Рейчъл, че се чувстваш дезориентиран, например.
— Тя ще ме заведе на лекар — каза равин Кейлс.
— Чудесно. Дори още по-добре.
— Лекарят няма ли да разбере, че лъжа?
— Равине — рече Дейвид, — на колко си години?
— На седемдесет и две — отвърна Кейлс. Когато схвана идеята, кимна. — И това е всичко? Позволено ли ще ми е да идвам тук?
— Разбира се — потвърди Дейвид, макар да подозираше, че Бени ще е на различно мнение.
— Нещо друго?
— Само едно — заяви Дейвид. — Преди да започнеш да губиш разсъдъка си, трябва да преработиш завещанието си. Погребалното бюро трябва да бъде завещано на синагогата.
— То трябваше да остане за Рейчъл — възрази равинът.
— Да — кимна Дейвид, — но това няма да стане. Сигурен съм, че господин Зангари може да ти препоръча адвокат, който се занимава с недвижими имоти.
— Вземаш ми всичко — повтори равин Кейлс.
Вярно беше, осъзна Дейвид. За един ден — за един час — той бе ошушкал напълно равин Кейлс. Не беше най-гордият момент в живота му, но в крайна сметка щеше да му позволи да живее. А това си имаше цена, нали?
— Живял си добър живот, равине. Защо не се поотпуснеш? Прекарай известно време с внучките си. Играй голф.
Дейвид осъзнаваше, че е трудно да правиш тези неща, докато си целият в лиги и се преструваш на объркан, но предположи, че „болестта“ на равина би могла да доведе до една постепенна и бавна разруха. Равин Кейлс беше на седемдесет и две. Според Рейчъл той вече започваше да губи разсъдъка си. Отначало Дейвид не й повярва, но сега, докато си мислеше за последните девет месеца, това му се стори повече от правдоподобно, макар равинът все още да изглеждаше във форма и в добро здраве.
— Тази работа може да е мицва — изрече Дейвид.
— В какво вярваше Сал Купъртин? — попита равин Кейлс.
— Във Фамилията. В дълга, предполагам. В отмъщението.
— И в нищо друго?
— Всички умират — каза Дейвид. — Това ми беше нещо като мото.
— А в какво вярва равин Дейвид Коен?
— В основните елементи на нашата вяра, равине.
Равин Кейлс се усмихна на Дейвид, изправи се, отиде до бюрото си, изпразни съдържанието на една кутия, върна се и сложи сервиза за чай в нея. Отвън остави само една чашка и чинийката към нея — онази с дървото и лозите — и ги подаде на Дейвид.
— Жена ти пие ли чай? — попита.
— Понякога — каза Дейвид. — Когато не може да заспи.
— Следващия път, когато я видиш, й дай тази чаша и чинийка и й предай моите почитания — помоли равин Кейлс. — Това ще бъде мицва.
Точно преди полунощ Дейвид пресече улицата в посока погребалното бюро, за да се обади на Джери Форд. Двамата бяха установили добри работни взаимоотношения и Дейвид не бе забелязал Форд да го смята за нещо повече от равин. Беше се погрижил съдействието между погребалния дом и компанията на Форд да е в разумни граници, в случай че някой си направеше труда да разследва бизнеса. Цялата документация беше законна — или поне изглеждаше законна, и поне на пръв поглед всички бяха щастливи. Дейвид не беше сигурен кога му е хрумнало, че появата на Джери с това прекрасно бизнес предложение не е било просто щастлива случайност, но онзи следобед, когато го видя да си приказва дружески пред синагогата с Бени, осъзна нещо, което трябваше отдавна да е проумял — Бени бе замесен от самото начало. Още един пласт потайност. И целта му беше ясна: ако Дейвид не знаеше, че Бени стои зад първоначалната идея, това бе един свидетел по-малко за прокурорите.
Начинанието се нуждаеше от равин… и това никога нямаше да е равин Кейлс, нито покойният равин Готлиб. А и кой знае с какво Бени държеше Джери Форд. Навярно с нищо, като се замисли. Хора като Джери искаха да работят с мафията. Изпитваха усещането, че са като във филм. В Чикаго нещата не стояха точно така, защото залогът бе твърде висок. Хората в Чикаго бяха много по-откровени, когато решат да те убият. Тук просто бе по-лесно да влизаш в хубави стриптийз клубове и да получаваш още малко радост срещу своята двайсетачка.
Поради тази причина Дейвид бе останал с впечатлението, че Джери Форд ще е склонен да направи малка услуга на него и синагогата. Затова седна в директорския кабинет на погребалното бюро и позвъни на мобилния му телефон.