Какво знаеше за този задник? Всъщност нищо. Работеше с него ежедневно и дори не знаеше фамилията му. Погледна към дипломата на Рубен. Рубен Топаз. Звучеше като име на шибан магьосник.
На снимката съпругата на Рубен носеше диамантен пръстен, който можеше да се види от руски сателит (отиваше си с инкрустирания с диаманти часовник на Рубен от снимката, който беше различен от хубавия му ежедневен златен часовник за офиса), диамантена огърлица с медальон, диамантена гривна и диамантени обеци на ушите… Всичко това помогна донякъде на Дейвид да разбере защо Рубен бе единственият човек на планетата, на когото Бени имаше пълно доверие.
Снимката накара Дейвид да се почувства най-вече… натъжен. Да, това беше чувството. Тъга. Почувства се зле, че наум нарече Рубен задник — това бе едно на ръка, но имаше и други неща, които също го глождеха тази вечер. Вече бе изминала почти година… а дали Дженифър имаше негови снимки изобщо? Той не обичаше да позира за фотографии по обясними причини, но сега това му се стори ужасно. А после се запита можеше ли въобще да си спомни гласа на жена си? Щеше ли да разпознае Уилям? Дали някой от тях двамата щеше да разпознае него?
В Чикаго часът бе 2,15 сутринта. Дженифър сигурно спеше — обърната надясно, с одеяла, придърпани плътно около врата й; оставила бе скицника си на нощното шкафче, а дистанционното върху него. Уилям навярно спеше по корем, а леглото му бе пълно с войници и фигурки от „Междузвездни войни“. А може би вече имаше нови интереси. Беше минала почти година.
Дейвид вдигна телефона.
„Майната му!“
Набра първите девет цифри от номера. Оставаше единствено да натисне „5“. Това беше всичко. Просто цифрата пет и можеше да чуе гласа на Дженифър, да й каже, че е жив, да й каже, че ще се върне рано или късно, че тя трябва да го изчака. Щеше да й обясни, че ще вземе нея и Уилям от Чикаго; че ще отидат на Хаваите или в Барбадос, или дори в Грийн Бей, ако тя поиска. Щеше да й каже, че вече няма да е в играта, веднага щом свърши с почистването на килера…
— О, извинете ме, равин Коен, не знаех, че сте тук.
Дейвид рязко се завъртя на мястото си, изпусна телефона, който падна шумно, и видя Мигел — момчето, работило по тялото на Пол Бруно, да стои на прага. Облечен бе в костюм и държеше в ръка един от трионите, които използваха за разрязване на трупове.
— Какво, по дяволите, правиш тук? — попита Дейвид, преди да успее да се овладее.
— Днес е моята вечер — обясни Мигел, но изражението му казваше нещо съвършено различно. А и този отговор в никакъв случай не обясняваше скапания гигантски трион в ръката му.
— Твоята вечер ли? — Дейвид все още бе стъписан, сметките му се бяха объркали. Скоро с кемпера щяха да му докарат онова шибано тяло, на което му липсваха глава, крака и ръце. Не съвсем стандартна процедура. Когато труповете пристигаха от останалите фамилии, винаги Рубен ги приемаше. Позволяваше на Мигел и останалите техници да работят по тях, но лично отговаряше за транспортирането и контрола на операциите.
— Неделята на Супербоул често е доста натоварена вечер — каза Мигел. — Хората губят доста пари. — Дейвид се втренчи в техника и се опита да проумее какво, по дяволите, говори той. — Нали знаете, хората получават инфаркти или скачат отнякъде. Доста емоционална вечер. Затова винаги има някой дежурен за спешни случаи.
— Какво правиш с този трион?
Мигел сведе поглед към ръцете си и остана изненадан, че все още държи триона.
— Помислих си, че някой е влязъл с взлом — обясни Мигел.
— И щеше да го срежеш на две ли?
— Май не съм съвсем наясно какво щях да направя — призна Мигел и се усмихна стеснително на Дейвид.
Равинът отвърна на усмивката му. Просто двама души в моргата — единият с трион в ръце, а другият с пистолет, пъхнат в колана.
— Откога си тук?
— Автобусът ме остави към десет — отвърна Мигел. — Задрямах отзад и не съм чул, че сте влезли.
— Не, питам откога работиш тук. — Всъщност Дейвид бе имал предвид и двете неща.
— О, през юни ще станат три години.
— Харесваш ли работата си?
— Готина е — каза Мигел и сви рамене. — Харесвам отговорността.