— Чу ли телефонния ми разговор?
Мигел изглеждаше объркан.
— Моля?
— Говорех по телефона — поясни Дейвид. — Чу ли ме, докато говорех?
— Чух гласове — внимателно изрече Мигел. — Това ме събуди.
Дейвид огледа внимателно Мигел. Костюмът му бе масленозелен и евтин. Часовникът му беше с кожена каишка. По ръцете му нямаше пръстени. Обувките му бяха кафяви и не отиваха много на костюма, не носеше колан. През целия си живот едва ли бе печелил повече от петнайсет долара на час. Какво знаеше този Мигел за него? Вероятно нищо. Какво знаеше Мигел за Бени Савоне? Вероятно ужасно много.
Над горната устна на Мигел висеше едра капка пот.
Дейвид виждаше как една вена на врата му пулсира.
Момчето постоянно преглъщаше.
— Да или не — отново попита Дейвид, макар да бе узнал отговора, докато го гледаше.
— Предполагам — рече Мигел. — Да. Предполагам.
— Имаш ли съпруга?
— Не — каза Мигел.
— Деца? Имаш ли някакви бебчета, които да търчат наоколо? Така ли ги наричате сега? Бебчета?
Мигел поклати глава.
— Не, това означава гаджета. Всъщност означава и двете неща. Зависи как го казваш. От контекста.
— Имаш ли някое от двете?
— Не, не в момента.
— Значи нямаш съпруга. Нямаш деца. Нямаш приятелка. Какво, по дяволите, имаш, Мигел?
— Равине?
— Какво, по дяволите, имаш?
— Опасявам се, че не разбирам какво ме питате — изрече Мигел.
— Въпросът е простичък, Мигел. Какво, по дяволите, имаш?
— Предполагам, че нищо голямо — обясни момчето.
— Нищо, за което си заслужава да загубиш живота си, така ли?
Мигел преглътна тежко.
— Не, нищо, за което си заслужава да умра.
— Тогава, ако смяташ, че това място ще бъде ограбено някога — започна Дейвид, — избягай през задната врата. Защото не си заслужава да умреш за нещо маловажно… особено за нещо, което си мислиш, че си дочул.
— Да, равине — обеща Мигел. Над горната му устна вече висяха поне седем капки пот и Дейвид се притесни, че момчето може да получи удар.
— Прибирай се — нареди му Дейвид.
— На работа съм до шест.
— Остави триона и се прибирай — настоя Дейвид и този път Мигел не си направи труда да спори. Остави триона на бюрото, кимна на равина и си тръгна.
Дейвид вдигна телефона, който бе започнал да издава монотонен звук заради прекъснатото набиране, и го изгледа за момент. Беше толкова близо. Само на една цифра разстояние. Но тук нямаше нищо, за което си заслужава да умреш. Това беше абсолютно вярно.
В 12,57 Прошарената брада и Марвин спряха на платформата за приемане на тела на погребалното бюро с бял товарен ван, на който от двете страни пишеше „Медицински доставки и униформи Линкълн“. Първоначално Дейвид си помисли, че е забравил да вземе под внимание нещо важно, но после видя Марвин зад волана и осъзна, че Прошарената брада не го будалкаше: те вършеха всичко професионално.
Марвин паркира на заден до сградата, слезе и отиде до товарната врата на вана. Държеше папка и беше облечен в чисто бяла униформа с лого на „Линкълн медикъл“ на гърба. Дори носеше бадж с името си, като изключим, че на него пишеше „Алекс“.
— Носим доставка — заяви Марвин.
— Добре — отвърна Дейвид.
Марвин отвори задните врати на вана и издърпа къса метална рампа. После се качи при товара и избута надолу по рампата голяма количка, покрита с току-що изпрани кърпи.
— Всичко, което поръчахте, трябва да е в количката — докладва Марвин.
Отмести няколко пласта кърпи, за да разкрие, че количката е пълна с лед. В два чувала за трупове се намираше онова, което бе останало от доктор Кирш. Дейвид си беше мислил, че да бъдеш транспортиран из страната в леденостуден камион за месо е лоша участ, но сега си каза, че всъщност има и по-лоши начини да стигнеш от точка „А“ до точка „Б“.
— Трябва само да се подпишете тук — Марвин подаде на Дейвид официално изглеждащата папка, която държеше — и ние си тръгваме.
Според документите бяха разнасяли доставки из целия град през последните часове; бяха се отбили дори в моргата „Братя Маршал“, която се намираше на няколко километра разстояние оттук. Дейвид се подписа там, където бе указано, като реши, че щом двамата мъже са решили да стигнат толкова далеч в разиграването на този спектакъл, той също щеше да се придържа към него. Върна папката обратно на Марвин, който безмълвно кимна и се запъти към предната част на вана.
Дейвид заобиколи и спря при мястото до шофьора. Прошарената брада свали прозореца си. Той също бе облечен в униформа на „Линкълн медикъл“.