— Всичко наред ли е? — попита докторът.
— Така изглежда — отвърна Дейвид.
— Оставил си голяма бъркотия там — каза Прошарената брада. — Но ние се справихме доста добре. Погрижихме се за няколко косъма, които намерихме, малко клетки, разни такива неща. Безплатно. — Мъжът се усмихна. — Като предплата за това, че ми осигуряваш ранно пенсиониране.
— Бъди дискретен — предупреди го Дейвид.
— Винаги съм — отвърна Прошарената брада.
— Имаш ли приблизителна сума за мен?
— Защо не се споразумеем за чисти двайсет хиляди сега и още по-късно, щом успеем да пласираме малко оборудване и онзи ягуар. Не знам кой би искал рентгенов апарат и хирургическо оборудване, но ще разбера.
— Това ще свърши работа — кимна Дейвид, докато правеше изчисления наум. Двайсет хиляди долара бе сума, която щеше да му свърши работа за известно време. Може би още осем или десет от Джери Форд и сумата щеше да стигне за по-дълго. Петдесет хиляди, ето това бе сума, с която възрастен човек и дете биха могли да изкарат около година, особено ако нямат много други сметки. — Но ако успееш да ми намериш петдесет през следващите ден или два, ще приемем, че сме квит за цялата тази работа.
— Дай ми време до сряда — каза Прошарената брада. — До вторник вечер, ако бързаш много.
— Вярвам ти — отвърна Дейвид.
— След това, което видях — заяви докторът, — се радвам, че е така.
Трийсет минути по-късно, точно навреме, Джери Форд се появи с хладилния камион на „Лайф кор“.
Дейвид вече бе подготвил главата и крайниците на доктор Кирш за погребението на следващия ден, а останалата част от тялото се намираше на медицинска носилка, подготвено за транспортиране. Когато видя Джери да спира, Дейвид го посрещна отвън с тялото.
— Само вие ли сте на работа тази вечер, равине? — попита той.
— Неделята на Супербоул е — заяви Дейвид.
— По-хубаво от Коледа — вметна Джери. Отвори чувала за трупове и огледа доктор Кирш. — На хладно ли го държахте?
— Да — потвърди Дейвид.
— През цялото време?
— След като тялото му беше открито, да — обясни Дейвид.
— Основните органи вероятно са съсипани, но ще видим — каза Джери. Щипна кожата по бицепса на доктор Кирш. — Всичко останало изглежда наред. — Затвори чувала и натовари доктор Кирш в задната част на камиона, след което затвори вратите.
Дейвид му подаде дебел жълтокафяв плик, пълен с всички необходими документи за предаването на някой си Гейб Крантц на добрите хора от „Лайф кор“, на който Джери не хвърли дори бегъл поглед. Просто бръкна в джоба си, извади пачка със стотачки, хваната с ластик, и я предаде на Дейвид.
— Всичко наред ли е? — попита Джери.
Дейвид прегледа парите, за да се увери, че пачката не е пълна с банкноти по един долар, и внезапно се почувства като в онези отминали дни, когато събираше парите от рекет; когато всичко това му се струваше доста очарователно; когато си мислеше, че братовчедът Рони е най-готиният тип на света; когато той и Дебелия Монте бяха приятели, излизаха заедно, ходеха на двойни срещи. Когато нищо от това не му изглеждаше дори съвсем малко вероятно. Върна се чак в онези дни.
— Да — потвърди Дейвид.
— Ле’хаим — каза Джери, след което се качи обратно в камиона и си тръгна. На Дейвид му хрумна, че има доста голяма вероятност Джери Форд въобще да не е евреин. Не че имаше значение.
Равин Дейвид Коен заключи погребалното бюро и моргата, след което дълго време остана пред входа на гробището, загледан в небето. Обикновено бе невъзможно да видиш звезди тук, светлинното замърсяване от главната улица на Лас Вегас придаваше на всичко странен зеленикав отблясък през нощта. В Съмърлин обаче все още имаше правила за подобни неща и ако човек обърнеше гръб на главната улица, всъщност можеше да си представи, че се намира някъде другаде.
Нямаше да е винаги така, наясно бе Дейвид. През ден във вестниците имаше истории за одобрен строеж на ново казино в този край на града, както и за огромни търговски центрове, които трябваше да задоволят нуждите на стоте хиляди души, които се предполагаше, че ще населят Съмърлин.
Не беше лошо място за живеене. През последните девет месеца Дейвид бе започнал да изпитва топли чувства към удобствата на Съмърлин. Имаше си кафене, където пиеше кафе. Беше си избрал пицария, която харесваше. Разчиташе на закусвалня „Бейгъл“ за сносно говеждо и нелоши гевреци. Дори имаше места, които обичаше да обикаля: кръчма, наречена „Аутсайд ин“, в която имаше евтино уиски и първокачествени ребра и в която не ходеха евреи (което се дължеше основно на ловните мотиви в заведението според Дейвид); търговски център „Бест ин дъ уест“, където имаше магазин за сладолед, в който някакво гневно хлапе смесваше различните вкусове върху мраморна плоча. Понякога ходеше в този магазин и си представяше какви вкусове биха избрали Дженифър и Уилям.