Идеята, че жена му изпитва затруднения е плащането на сметките, караше Дейвид да се чувства зле. Не беше сигурен дали равин Кейлс му е казал това, за да го нарани. Щом вземеше парите от Прошарената брада, щеше да й прати малко в брой и тя щеше да се оправи за известно време. Дженифър просто имаше нужда от глътка въздух, докато той измисли някакъв план.
А може би планът се променяше. Може би вече не мислеше да се връща обратно в Чикаго. Може би искаше да доведе Дженифър и Уилям в Лac Вегас, където би могъл да ги предпази. Щеше да запише Уилям в детска градина „Тиква“. Щеше да го остави да учи тук, докато завърши гимназия. Щеше да го вкара в добър колеж. Може би той щеше да стане лекар или адвокат, или просто човек, с когото околните не се притесняват да завържат разговор в бара. Какво ли щеше да е усещането?
А какво ли щеше да си помисли Дженифър за този нов живот? Дейвид се сети, че само за девет месеца бе успял да си изгради съвсем нов живот тук, в пустинята, и макар той да не беше перфектен, в него със сигурност имаше място за съпругата и за детето му. И за първи път, откакто се помнеше, Дейвид беше на върха. Бени беше в затвора поне за известно време. А после кой знае? Може би щеше да се окаже, че ще лежи година или две, или десет, или само шест месеца. Все тая. Не присъстваше физически, което означаваше, че единственият човек, който знаеше истината за Дейвид, бе равин Кейлс, който скоро щеше също да е без значение. Ежедневната работа на две законни фирми — синагогата и погребалното бюро, както и свързаното с него гробище — щяха да са под негов контрол.
Щеше да има толкова много пари — всички дарения, учебни такси и основния оперативен бюджет на синагогата, а също така и сумите, които минаваха през погребалното бюро. Дори само законният бизнес беше доходоносен. Бизнесът с труповете бе истинска златна мина, а те дори не го бяха развили извън италианските фамилии. Ако започнеха да общуват с китайците или руснаците, с мексиканците и чернокожите… е, имаше много потенциални пазари, които не бяха разработени — най-вече защото Бени не обичаше да върти бизнес с хора извън традиционните фамилии. Той просто не мислеше за бъдещето. Бандите „Блъдс“ и „Крипс“ се избиваха помежду си с доста забележително темпо, и то съвсем наблизо.
В Чикаго Фамилията преотстъпваше голяма част от търговията с наркотици на мексиканската гангстерска банда „2–6“ и това работеше доста добре за тях, така че поне имаше някакъв работен шаблон… Макар че нямаше да е много лесно да се обясни внезапният приток на мъртви евреи, които бяха китайци, мексиканци или чернокожи, предположи Дейвид. Така че това можеше да почака.
„Навярно трябва просто да убия Бени Савоне и да задържа всичко за себе си“ — помисли си Дейвид.
Беше обречен да успее. И тази вечер, девет месеца след идването си в Лac Вегас, бе направил точно това. Не беше ли то всичко, което някога бе искал?
— Не — изрече на глас.
И ето къде беше проблемът.
Имаше само един жив човек, който можеше да предвиди как ще реагира на този нов живот Сал Купъртин; един човек, който знаеше, че Сал Купъртин не е просто ефективен, не е просто безскрупулен, а е също така адаптивен и може да бъде приучен към нов живот.
Само един човек, който можеше да измисли начин да спечели от това, че е изпратил Сал Купъртин в Лac Вегас, за да се превърне в равин Дейвид Коен.
Имаше само един човек, който знаеше къде се намира той.
Братовчедът Рони.
Сега вече всичко придобиваше толкова голям смисъл.
ПЕТНАЙСЕТА ГЛАВА
Джеф Хопър обожаваше Лас Вегас. Когато живееше в Уола Уола, отиваше с кола до Паско, вземаше полет до Лac Вегас в петък следобед и вечерта вече играеше блекджек в „Сахара“. Понякога ходеше с приятели, но предпочиташе да го прави най-вече сам. Щом се премести в Чикаго, пътуванията му дотам намаляха, но все пак успяваше да се измъкне поне веднъж годишно… с изключение на миналата година, която напълно бе пропилял.
Имаше си цяла система. Никога не отсядаше в казино, така че през годините се бе озовавал във всякакви долнопробни хотели, наречени неизменно „Ройъл плаза ин“, но пък отидеше ли да си легне, не можеше да се изкуши да изиграе само още една ръка. Винаги си вземаше евтина пържола за вечеря в „Барбъри коуст викториан рум“. И никога не пропускаше да изиграе няколко игри в хотел-казино „Фронтиър“, просто за да види дали Кулинарният профсъюз там все още стачкува, както го правеше от началото на деветдесетте години.