Джеф мина през няколко от големите стари хотели като „Съркъс, съркъс“ и „Сахара“, чиито договори с ферма „Кошел“ навярно датираха отпреди двайсет години, и които имаха силни исторически връзки със стария Кулинарен профсъюз. На места като тези, ако Рони Купъртин се нуждаеше от нещо, се отнасяха с уважение и се съобразяваха с него. Но хората, които Джеф срещна в заведенията за хранене там, бяха между двайсет и трийсет годишни и основно мексиканци. Мениджърите бяха нови лица от корпоративния свят — хора, които щяха да напълнят гащите, ако някой навре пистолет в лицето им, или просто щяха да се обадят на ченгетата, ако някой се опита да ги изтръска. Ако човек от по-високите етажи слезеше до площадката за разтоварване, за да прибере някакъв гангстер от задната част на камион, щеше да има поне петдесет свидетели и навярно никой от тях нямаше да е готов да заложи живота си за петнайсет долара на час. Освен това нивото на охрана бе поразително — навсякъде имаше камери и въоръжени частни охранители. Казината, в крайна сметка, бяха просто гигантски банки.
Новите луксозни хотели, които имаха договори с ферма „Кошел“ — „Монте Карло“, „Ем Джи Ем“, „Беладжио“, дори обновеният „При Цезар“, едва допуснаха Джеф да прекрачи прага им, така че изглеждаше крайно невероятно там да се е приютил наемен убиец. А и по-голямата част от ресторантите вътре бяха изцяло корпоративна собственост, никой от тях не бе свързан с познати криминални фигури.
Джеф мина през баровете, вертепите и малките частни заведения в списъка и реакцията, която го посрещаше навсякъде, бе една и съща, макар и с малки вариации: „Защо, по дяволите, ще укриваме този тип? Разкарай се от моя терен!“ Дори излезе от начертания маршрут на няколко пъти и се завъртя около уважавани заведения е мафиотска репутация като „Венецианецът“ и „При Пиеро“, за да придобие отново усещане за града. Но там дочу само туристи, които цитираха „Кръстникът“, докато си поръчваха десерт.
И сега Съмърлин. Огромното парче земя, закупено от Хауърд Хюз, което някога бе заето само от шубраци и пустиня, се бе превърнало в изискано предградие, натъпкано с голф игрища, лъскави частни имоти, изкуствени езера и хора, пръснали милиони долари за пластична хирургия. Хюз бе искал да отърве Лac Вегас от организираната престъпност и се беше справил доста добре със задачата. Но той беше заменил едни престъпници с други елементи, които бяха не по-малко безнравствени и безскрупулни — строителни предприемачи и болници за доброволна хирургична намеса.
Докато минаваше покрай заградени строителни площадки с имена като „Адажио“, „Сиело виста“ и „Пейнтид шедоу кейниън“, покрай табели за голф игрища и свободни имоти, които обещаваха „уникални вечни домове на ексклузивна цена за членове!“, Джеф нямаше как да не се сети за Пол Бруно.
Имаше шест места в Съмърлин и околностите, които Джеф трябваше да посети днес. Прецени, че ще мине първо през най-лесното — ресторанта на самообслужване при детска градина „Тиква“ и детски център „Дороти Коуплънд“ към „Темпъл Бет Израел“.
Идеята, че една частна детска градина може да се нуждае от свой собствен дистрибутор на месо, изглеждаше абсурдна на пръв поглед, докато пред очите на Джеф не се разкри огромната площ, на която се простираше „Темпъл Бет Израел“. От едната страна на улицата бе разположена синагогата, като сградите, свързани с нея, и прилежащите зелени площи оформяха овал край пътя. Встрани от този овал имаше още една редица здания — според табелите това бе частно училище, наречено академия „Беърър“, което изглеждаше на осемдесет процента завършено. В момента там бе пълно със строителни работници.