От другата страна на улицата имаше погребално бюро, гробище и още строежи — център за обучение и още един парк, където се очакваше да се разположат тенис кортове и център за водни спортове до 2001 година. Джеф отново си спомни за Пол Бруно — човек като него би изкарал милиарди, ако продава недвижими имоти в Лас Вегас.
Паркира на паркинга на синагогата и събра вещите си — бележник, химикалка, купчина снимки на Сал Купъртин, мобилния си телефон и пистолета си, но после размисли и пъхна оръжието в жабката на взетия под наем понтиак. Прецени, че да вземе пистолет със себе си в молитвен дом, пълен с деца, е лоша идея. Нямаше защо да си създава ненужни неприятности и проблеми, особено заради упражнение, което навярно щеше да приключи за десет минути или по-малко. Е, в баровете и в магазините за деликатеси щеше да влезе въоръжен. Никога не знаеш кой се крие в задните помещения на такива места.
Джеф се разходи из синагогата, надникна в малкия им магазин за юдейско изкуство, който бе добре снабден, но не изглеждаше някой действително да работи в него, а после се отправи по дългия коридор към административните офиси на синагогата… Там му се наложи да седи неловко петнайсет минути на един неудобен стол, докато изчакваше някой с поне малко пълномощия да дойде и да разговаря с него, тъй като рецепционистката не му бе от никаква полза. Беше девет и половина сутринта. Ако искаше да свърши всичко, което бе планирал за деня, трябваше да си ходи след още петнайсет минути и да се върне на следващия ден или просто да задраска този обект в списъка си като проверен.
Беше показал на рецепционистката — жена на почти шейсет години на име Естер — няколко снимки на Сал Купъртин, тя не го бе разпознала и беше обяснила, че работи тук само от три години, като се изключат ваканциите и отпуските, когато ходела на почивка в хотел „Дел коронадо“ в Сан Диего.
— Равин Коен трябва да пристигне всеки момент — заяви жената накрая.
— Само той ли може да ме заведе в ресторанта?
— О, да — отвърна Естер. — Имаме много стриктни правила относно непознати, които посещават кампуса по време на училищните часове. Равин Коен или равин Кейлс трябва да са с вас през цялото време като мярка за безопасност. Не можем да допуснем непознати при децата, нали разбирате.
— Равин Кейлс тук ли е?
— О, не, няма го, болен е. Равин Коен трябва да пристигне всеки момент — Естер изрече тези думи малко по-твърдо, отколкото се понрави на Джеф, — аз обаче винаги съм смятала, че с чаша кафе времето минава по-бързо.
— Добре, благодаря ви — каза Джеф.
Жената се отдръпна, затова Хопър стана и погледна през прозореца към строежа от другата страна на улицата. Каква странна комбинация от сгради: погребално бюро и еврейско гробище, заобиколени от център за водни спортове, тенис кортове и (според надписите на табелите) център за изкуствата. Целият кръговрат на живота, събран на една улица.
— Мога ли да ви помогна?
Джеф се обърна. На прага стоеше човек, облечен в скъп черен костюм, с гъста прошарена брада, очила, късо подстригана черна коса, по която имаше съвсем малки прошарени петна около слепоочията, и с черна ермолка на темето. Беше висок около сто осемдесет и два сантиметра, със слабо тяло, но лицето му бе пълно, сякаш бе хапвал твърде много курабийки. Джеф предположи, че мъжът е на около четиридесет.
— Чакам равин Коен — каза Джеф.
Мъжът наклони глава, сякаш не го бе чул добре.
— Среща ли имате?
— Не — призна Джеф. — Всъщност съм тук във връзка с един доста деликатен въпрос, който се надявах да обсъдя с него. — Върна се при неудобния стол и събра вещите си. — Всъщност исках да попитам дали някой тук е виждал този човек. — Подаде на мъжа снимка на Сал Купъртин. Човекът се втренчи в снимката за миг, след което му я върна.
— Не ми казахте името си — заяви.
— Джеф Хопър — представи се и протегна ръка.
— Равин Дейвид Коен — отвърна мъжът и прибра ръце зад гърба си. — Опасявам се, че току-що се връщам от погребение и ръцете ми са изцапани.
— О, разбира се, правилно — каза Джеф. Едно от малкото неща, които знаеше за еврейските погребения, бе, че всички хвърлят пръст върху ковчега. Беше едновременно трогателно и малко зловещо, макар че някой трябваше да зарови мъртвите, разбира се.
„Какво ли изпитва този човек — запита се, — на когото всеки ден му се налага да хвърля пръст върху гробовете на хората? Какво ли е усещането да си толкова близо до смъртта?“ Джеф не беше религиозен, така че никога не се бе замислял особено за хора като свещениците и равините. Никога не бе вземал под внимание, че когато се стигне до края, те винаги бяха там, за да се оправят с най-лошата част. Как се прибираха вкъщи вечер, без да носят със себе си това бреме? Четирима души бяха загинали заради действията на Джеф — или заради бездействието му — и той носеше спомена за това като плетена ризница. А после дойде ред на Пол Бруно… и на Дебелия Монте… И кой знае какво щеше да се случи със съпругата на Дебелия Монте, която все още бе в мозъчна смърт.