— Чудите се какво ми има на лицето — отгатна равин Коен.
— Моля? — изрече Джеф, защото не знаеше какво да отговори.
— Видях, че оглеждате лицето ми — заяви равинът, — опитвате се да отгатнете какво не му е наред. Няма проблем. Не сте първият. Оказва се, че децата често задават същия въпрос.
— Извинете ме — каза Джеф, — просто…
Равин Коен махна с ръка:
— Няма нужда да се извинявате. Според Талмуда не можем да очакваме Тора да живее само в красивите хора. Рано или късно и най-хубавото вино се разваля в златни бокали. — Отново се опита да се усмихне. — Е, предвид обстоятелствата, господин Хопър, се опасявам, че не мога да ви позволя да претърсите имотите ни без съдебна заповед. Макар да вярвам, че намеренията ви са чисти, трябва да ме извините, че в момента не се доверявам много на ФБР.
— Аз не съм агент на ФБР — напомни Джеф.
— Тогава сте просто нарушител — заяви равин Коен — и се опасявам, че ще се наложи да ви помоля да напуснете.
— Така ли искате да направим нещата? — попита Джеф. — Искате утре тук да пристигнат двайсет души, така ли?
— Ако желаете — изрече равин Коен, — аз с удоволствие ще ви разведа на обиколка из нашите обществени сгради. Ще ви покажа, че тук крием единствено пръст и пясък. И ако утре се върнете със съдебна заповед, „Темпъл Бет Израел“ с радост ще ви позволи да претърсите каквото пожелаете.
Джеф Хопър знаеше със сигурност едно — Поремба нямаше да успее да извади съдебна заповед за претърсване на синагога за двайсет и четири часа. Щеше да е цял късмет, ако изобщо успееше да получи такава. А и Джеф нямаше да участва в претърсването дори тогава. Утре двамата с Матю щяха да свършат тази работа по своите правила.
Джеф се изправи.
— Водете ме, равине.
ШЕСТНАЙСЕТА ГЛАВА
Равин Дейвид Коен бе научил, че християнството, за разлика от юдейството, отхвърля идеята за късмета. Всичко се свеждаше до последствията. Ако водиш благочестив живот, ще ти се случат хубави неща. Ако водиш грешен живот, със сигурност ще те застигнат лоши неща. А ако водиш благочестив живот и все пак ти се случват лоши неща, значи така е било писано и в живота след смъртта ще бъдеш възнаграден с дара на вечната божия любов. Бог създаваше хората и им даваше свободна воля, само за да изиска пълна преданост от тях. А когато не я получеше, ги караше да заплатят адски висока цена за това. Нищо не зависеше от късмета. Всичко беше или награда, или наказание.
В мафията бе почти същото. Макар че при Господ, ако изчакаш до последната минута и кажеш, че съжаляваш и наистина уважаваш властта му, може да продължиш да живееш живота си в безкраен мир. Докато братовчед му Рони и Бени Савоне не действаха по тези правила, забелязал бе Дейвид. Той беше убеден, че и от ФБР не биха приели извинението му за убийството на агентите им, поне този Джеф Хопър — човек, когото смяташе, че е убил — със сигурност не би го сторил.
И все пак те бяха тук — двама мъже, възкръснали от мъртвите, — разхождаха се из гробище, Дейвид показваше къде ще се помещава центърът за водни спортове и обясняваше за баира, на който щяха да построят центъра за изкуствата, за да се вижда той и от най-ниската точка на улицата.
— А и така ще привлича естествената светлина, нали разбирате, и ще улавя ярките цветове на пустинния залез, сякаш сме в Израел — добави. — Защото според Талмуда, който не е видял Йерусалим в дните на неговото великолепие, така и не е видял красив град през живота си.
— Прощавайте, равине, но това все пак си остава Лас Вегас — напомни Джеф.
Дейвид долови намек на отегчение в гласа на агента, което беше добре. Прекарали бяха последните трийсет минути в разходка из синагогата и прилежащите й имоти. Дейвид говореше през цялото време, описваше на агент Хопър всички планове, които имаха за бъдещето в „Темпъл Бет Израел“, в най-големи детайли. Агентът слушаше мълчаливо през по-голямата част от времето, а понякога измърморваше по някоя куха, банална фраза.
През цялото време Дейвид вървеше поне с половин крачка зад Хопър, за да се заблуди агентът, че той води обиколката. В действителност Дейвид го насочваше през цялото време. Малко по малко се доближаваха до далечния край на гробището, на значително разстояние от улицата, хората и суматохата, където по-късно следобед Дейвид трябваше да погребе мъж на име Алън Розен, докаран от Палм Спрингс, който навярно всъщност бе индианец. Гробът вече бе изкопан — виждаше се купчина пръст, покрита със зелена мушама, в далечината. Обикновената зелена лопата, която използваха по време на погребалната церемония, бе оставена там за опечалените, които предпочитаха да не използват ръцете си. Липсваше единствено тялото.