— Където има синагога, има и Израел — заяви Дейвид.
— Сигурен съм, че е вярно — отвърна Хопър. — Но не ви ли е трудно да вярвате в светостта на вярата си, след като живеете в подобен град?
— В Чикаго по-добре ли е?
Агент Хопър се изсмя.
— Кажете ми, винаги ли сте били вярващ?
— Има ли човек с безусловна вяра? — отвърна Дейвид.
— Семейството ми не беше особено религиозно — призна Хопър. — Аз лично никога не повярвах в каквото и да е.
— Значи смятате, че светът е просто порочен?
— Това подсказват доказателствата — заяви агентът. После спря и се обърна, пред него бе полето на мъртвите. — Дали някои от тези хора са умрели с малко вяра, останала в тях? Или пък гордост?
— А вие пазите ли в себе си някаква вяра и гордост? — попита Дейвид. Както го бе научил равин Кейлс, отговаряше на въпросите с въпроси като истински евреин.
— Не знам — призна агент Хопър, — но все още съм жив.
— Мазелтов[35] — изрече Дейвид. Бръкна в джоба си и докосна ножа тип „пеперуда“, който се намираше там. Не късметът го бе накарал да носи ножа всеки ден, нито пък вярата — беше страхът. Господ бе казал на Аврам, че Израел няма мазел, затова евреите бяха създали свой собствен. Една мицва, изпълнена безусловно, изпълнена без нужда от признание, бе вратата към намиране на мазел. Късметът не идваше заради мазел, късметът бе неговото олицетворение. Всички можеха да се издигнат над орисията си и поне за миг да открият просперитет и неизмеримо щастие. Сватба, бебе, нова работа? Мазелтов. Евреите бяха забравили какво всъщност означава фразата. Само конкретният миг бе благословен. Винаги имаш възможност да прецакаш онова, което ще последва.
Не беше ли точно такъв животът на Дейвид? Той бе открил истинската любов, родило му се беше бебе, получил бе нова работа. А после, мазелтов, ФБР се появиха. Това бе нечий друг късмет. Дейвид трябваше да си създаде свой.
Агент Хопър отиде до дупката, изкопана в земята за погребението на Розен, и погледна надолу.
— Наистина ли е два метра дълбока? — попита.
— Еврейските обичаи изискват десет педи — обясни Дейвид. Застана до агента и огледа гроба. — Изглежда достатъчно дълбока, нали?
— Съвсем неофициално, равине — започна Хопър, — виждали ли сте нещо странно тук?
— Как бих могъл да знам? — отвърна Дейвид.
— Имате вид на човек, който обръща внимание на детайлите.
— Човекът, когото издирвате, чудовище ли е?
— Той е просто човек — заяви агент Хопър. — Няма нищо специално в него.
— Тогава не би трябвало да е трудно да го откриете — каза Дейвид. Беше огледал добре агент Хопър през последния половин час. Не носеше бронежилетка, нямаше пистолет нито на колана, нито препасан през рамото. Само бележник, папка, пълна със снимки, и някакво предчувствие. Това ли беше човекът, който бе накарал Дебелия Монте да се самоубие? Ако знаеше нещо, щеше да пристигне с щурмова група. Ако знаеше нещо, щеше още да е агент на ФБР, а не консултант. Ако знаеше нещо, щеше да побегне.
— Случайно да си спомняте къде бяхте на двайсет и втори април миналата година? — попита Хопър.
Дейвид поклати глава.
— А вие помните ли?
— Да — отвърна агент Хопър. — На погребението на един от приятелите ми.
— Според Талмуда имаме две лица — обясни Дейвид, — едно, което живее в скръб, и едно, което живее във веселие.
— Това не го ли пееше Брус Спрингстийн? — попита агент Хопър.
„По дяволите.“
— Така ли? — Дейвид стисна ножа в джоба си.
— Да — тихо изрече агент Хопър. Отстъпи назад от гроба, на лицето му бе изписано озадачено изражение.
Дейвид се намираше на не повече от метър разстояние, но за да го достигне, щеше да му се наложи да се хвърли към агента. Трябваше да се приближи.
— Знаете ли, не отговорихте на нито един въпрос, който ви зададох.
— Надявам се да откриете вашия човек — изрече Дейвид. Протегна ръка, но агент Хопър направи стъпка встрани, към купчината с пръст и лопатата.
— Не ми казахте какво се е случило с лицето ви.
— Всичко е суета — отвърна Дейвид. Опита се да се усмихне, но устата му отказа да изпълнява нареждания.
— Тогава трябва да си намерите по-добър пластичен хирург.
Според Талмуда, ако някой дойде, за да те убие, трябва да се събудиш рано и да го убиеш пръв. Дейвид се съмняваше, че Джеф Хопър знае за тази повеля в религиозния й смисъл, но със сигурност я познаваше като агент на ФБР, в противен случай нямаше да направи такова рязко движение, за да сграбчи правата лопата.
35
Фраза, подобна на „Поздравления!“, която се използва, за да се честити щастливо събитие. Превежда се буквално като „добър късмет“, но означава приблизително „имали сте добър късмет“ или „щастливец сте“. - б. р.