Веднага след това Дейвид се хвърли върху него.
Заби ножа си в гърба на Хопър веднъж, два, три пъти, а острието се счупи в гръдния му кош, когато Дейвид се опита да го извади, за да пререже гърлото на агента. И двамата паднаха на земята, затънали дълбоко в пръст.
Дейвид се изправи и обърна Джеф по гръб. Отворил широко очи, агентът отваряше и затваряше уста като риба. Дейвид бе виждал това и преди. Нямаше нужда да използва лопатата, за да убие мъжа.
— Открих те — произнесе Джеф Хопър с едва доловим шепот.
— Не трябваше да идваш тук — каза Дейвид.
— Щях да те оставя жив. — Джеф Хопър се опита да си поеме глътка въздух, после още веднъж, но не успя. Напрегна се и се опита да повдигне глава, опита се да се пребори с това, което предстоеше, после се отпусна и клепачите му трепнаха. — Открих Сал Купъртин — изрече.
— Да, така е — потвърди Сал Купъртин. Наведе се и притисна сънната артерия на Джеф Хопър, за да припадне, преди да се удави в собствената си кръв.
Мицва.
Сал Купъртин паркира взетия под наем понтиак на Джеф Хопър в близост до Уингфийлд парк в Рино, след което тръгна пеша надолу по Второ авеню в търсене на телефон. Беше полунощ и макар да бе прекарал последните седем часа в шофиране, Сал не се чувстваше изморен. Всъщност за първи път от около девет месеца се чувстваше неоспоримо жив.
Макар че бе четвъртък вечер и навън не бе повече от един градус под нулата, имаше поток от хора, които влизаха и излизаха от хотелите, казината и ресторантите по пътя на Сал. Имаше и музика — кънтри, рок, рап, която звучеше от всяка минаваща кола, от всяка отворена врата на всяко казино, от всеки чифт слушалки на хората, които минаваха твърде близо до Сал. Но в това нямаше нищо лошо. Колко време беше изминало, откакто бе позволил на някого да се доближи до него? Наистина да го докосне? Много хора в „Темпъл Бет Израел“ го прегръщаха и го целуваха по бузата — имаха нужда да осъществят човешки контакт с него, след като са получили съветите му, но това никога не бе по избор на Сал, той никога не търсеше сам тази близост.
Макар че и това бе някакъв избор. Искаше да запази ласките си за двамата души, чието докосване наистина му липсваше. Но днес, през първия му ден обратно сред живите — и последния за един доста дълъг период от време всъщност, — Сал позволи на хората да се блъскат в него, остави хората да го погледнат в очите, дори им позволи да му се усмихват.
Не че много от тях го правеха. В крайна сметка той все още бе Сал Купъртин. Все още бе Рейнман. Все още бе последният човек, когото искаш да видиш зад гърба си, където и да си. Напоследък обаче Сал Купъртин убиваше жертвата си без значение накъде гледа тя.
Докато шофираше от Лac Вегас за Рино, Сал прекара голяма част от времето в опити да намери нещо позитивно във всичко това освен факта, че навярно нямаше да му се налага да убива за известно време. Което беше добре, защото убийството на Джеф Хопър не му донесе никакво удовлетворение. Всъщност го разстрои дълбоко — поне за известно време, защото осъзна колко надалеч се простира измамата, която му бяха погодили. За пореден път той бе направил това, което някой друг трябваше да стори.
И сега благодарение на една малка промяна в сделката, която Сал бе направил по-рано с Прошарената брада, Джеф Хопър — или поне част от него — се връщаше обратно към Чикаго. Изглеждаше някак подобаващо, защото от Чикаго бяха изпратили Пол Бруно в Лас Вегас, а след като Сал прегледа документите, които откри в колата на Джеф, си помисли, че навярно в това има справедливост и дори малко ирония.
Денят бе дълъг и Сал имаше нужда от питие, а може би и от голямо парче риба, тъй като не можеше да понесе идеята да разрязва кървав къс месо за втори път през деня.
Сал не знаеше дали казината в Рино разполагат със софтуер за лицево разпознаване като в Лac Вегас, но не искаше да рискува, затова се вмъкна в един бар, наречен „Месинговото петаче“. Намираше се между заложна къща и виетнамски ресторант на име „Фо Сайгон“, който Сал разпозна от списъка на Хопър с клиенти на ферма „Кошел“. Беше от онези ресторанти, на чиито прозорци бяха залепени снимки на предлаганите ястия с ужасно качество. Сал известно време наблюдава нещо, наречено бо лук лак, което май съдържаше само месо, лук, маруля и бял ориз, и благодари на Господ, че не се бе озовал в тази чиния.
В „Месинговото петаче“ имаше около дузина посетители. Сал отиде до бара, поръча си „Джони Уокър“, черен етикет, е лед, развали пет долара на по двайсет и пет цента и се запъти към платения телефон. Намираше се между мъжката тоалетна (чиято врата бе изрисувана с каубой с изваден пистолет) и женската тоалетна (нарисувана жена бе надигнала роклята си и разкриваше секси жартиери), в задния коридор, който миришеше на почистващ препарат и бирена пикня. Не беше от типа места, където човек би прекарал твърде много време в чакане.