За Дженифър бе по-лесно да смята, че Сал е най-вероятно мъртъв, макар да не й се искаше да повярва в смъртта му. Можеше да се самозалъгва по въпроса, можеше да гледа благосклонно на идеята да продължи напред с живота си, но сега това бе невъзможно — не и щом специален агент Хопър бе мъртъв. Защото ако този човек беше мъртъв, това със сигурност означаваше, че съпругът й е жив.
Беше й жал за специален агент Хопър. Той имаше вид на приятен човек и смъртта му не я зарадва по никакъв начин. Дженифър се запита какво ли се е случило с партньора му… дали и той не гниеше някъде? Или пък още търсеше съпруга й? Дали Сал го беше извършил? Сал в Чикаго ли беше? Не й звучеше правдоподобно, особено предвид огромния натиск, който властите упражняваха върху Рони и останалите момчета, откакто историята на Хопър се появи на първа страница миналия месец. Всичко звучеше абсурдно — историите, които бе чула… че Сал е бил превозен тайно в камион за месо… че Рони се е отървал от всички, които знаели нещо… А и сега проблемът не бе толкова каква е била ролята на Фамилията в това престъпление, на преден план бе прикриването на информация от страна на ФБР и какво точно криеха те освен идентификацията на телата, които бяха открили. Нима всичко бе заради имиджа им, както бе казал специален агент Хопър преди толкова много месеци?
Дженифър остави вестника и погледна към улицата. За първи път от седмици беше слънчево и макар въздухът да бе все още хладен, хората по Мичиган авеню бяха заменили тежките си палта е леки пуловери. Утре отново щеше да е облачно, навярно отново щеше да вали сняг малко преди април, но днес бе един от онези следобеди, когато Чикаго беше идеален, един от онези дни, които със Сал прекарваха в задния двор заедно е Уилям. Работеха в градината, събираха листа, поливаха безгрижно с пръскачките, оплакваха се колко лоши са улуците им, но никой не проявяваше желание да се качи на стълба и да ги почисти — беше много по-лесно да се оплакваш. Уилям вече почти не говореше за баща си и може би така бе по-добре.
Дженифър се плашеше обаче колко много детето започва да й напомня за Сал. Заради съвсем незначителни неща: начина, по който свиваше палец в юмрука си, когато е нервен или притеснен; зеленикавите петънца, които се появиха в очите му; това колко чувствителен и съсредоточен беше. Дженифър знаеше, че трябва да му намери модели за подражание, които не са престъпници — може би трябваше да започне да ходи по срещи. Може би трябваше да продаде къщата и да се премести, както специален агент Хопър бе предложил. Може би трябваше да наблюдава по-внимателно Уилям, да му обясни, че баща му не е бил добър човек, но е бил добър съпруг и баща.
Не можеше да загуби и двамата.
Дженифър довърши сандвича си, плати сметката и се запъти обратно към музея. Да, щеше да направи някои промени, налагаше се, това бе единственото, което можеше да стори. Но щеше да остане в Чикаго поне заради дни като днешния, когато всичко сякаш й напомняше колко хубави бяха нещата преди. Дори вятърът в косата й напомняше за Сал, напомняше й как той пъхаше кичури коса зад ушите й, когато се гледаха лице в лице в леглото. Искаше й се да може да го почувства само още веднъж.
Дженифър Купъртин тръгна обратно към музея, когато се натъкна на голям кемпер в златисто и черно, паркиран близо до ъгъла на „Харисън“, заел три паркоместа. Двама чернокожи мъже седяха отвън на сгъваеми столове, точно на средата на тротоара, сякаш си бяха устроили пикник. Когато Дженифър се приближи, забеляза, че разполагаха и с малък преносим грил, а един от тях се опитваше да го изгаси, което не беше лесно заради вятъра.
— Прекрасен ден! — изрече един от мъжете, когато Дженифър се доближи. Той бе по-възрастният от двамата, с дълга прошарена брада, очила и хубави обувки. Другият мъж бе твърде зает с грила, за да вдигне поглед.
— Да — отвърна Дженифър. Не знаеше защо отговори на мъжа. Никога не разговаряше с непознати и незабавно съжали за постъпката си, когато Прошарената брада се изправи и застана на пътя й. Тя пъхна ръка в дамската си чанта, където държеше един от старите пистолети на Сал, защото не знаеше кой ще дойде за нея. Не че можеше да използва оръжието. И едва ли щеше да й е нужно в този миг, след като стотици хора вървяха около нея, макар Дженифър да бе склонна да се чувства самотна сред тълпите, сякаш бе единственият човек, когото никой не забелязваше.
Прошарената брада обаче й се усмихна и това я успокои.
— Учтиво е да се изправиш, когато хубава жена влезе в къщата ти — рече той, след което се отдръпна от пътя й. — Сега ви пожелавам приятен ден.
— Убедена съм, че ще бъде такъв — отвърна Дженифър и на свой ред се опита да се усмихне. Беше й трудно, но имаше нещо странно успокояващо в обикновената любезност.