— Нещо интересно да ни споделите? — попита Джеф. Не разпозна двамата мъже, което вероятно означаваше, че и те не го познават. Така беше най-добре за всички.
— Напоследък е доста спокойно — отговори онзи на волана.
— Откога?
Шофьорът погледна часовника.
— Знам ли, може би от деветдесет дни. Прав ли съм, Куп?
Куп, агентът на седалката до шофьора, бе твърде зает да реди пасианси върху таблото, за да погледне към Джеф.
— Да — потвърди. — Плюс-минус месец. — Обърна деветка купа, но се затрудни да й намери място.
— Добре — рече Джеф. — Кога за последно е идвал някой от Фамилията?
— Никога — отвърна шофьорът. — Идват само съпругите и приятелките. Жената на Рони Купъртин дойде с две деца преди около седмица. Остана десетина минути и си тръгна разплакана. Оказа се доста забавен ден.
— Нима? — поинтересува се Джеф.
— Да — кимна шофьорът. — Дженифър остана около час на моравата с чук в ръка и доста лошо блъскаше по онова голямо дърво до павираната алея. Когато й писна, излезе на улицата с кошница за пикник, пълна с храна, и в следващите… знам ли, двайсетина минути хвърля плодове и зеленчуци по нас.
— Има доста точен мерник — добави Куп.
Това обясняваше защо са паркирали толкова надолу по улицата.
— Добре — каза отново Джеф. — Искаме да й зададем няколко въпроса, така че ми се обадете на мобилния, ако Ал Капоне се появи.
Джеф подаде на шофьора визитната си картичка и когато агентът прочете името му, стана ясно, че го е разпознал.
— Добре — заяви шофьорът, — точно така ще направя.
После смачка визитката и я пусна на пътя между двете коли.
Матю не остави възможност на Джеф да каже каквото и да е — даде бързо газ, за да покаже пределно ясно, че е достатъчно учтив да не обели и дума. Подкара същия черен крайслер надолу по пресечката, след което отби като по учебник в автомобилната алея на семейство Купъртин. Нека заподозряният знае, че се чувстваш съвсем уютно на неговата частна собственост… докато съвсем очевидно блокираш колата му и отнемаш възможността му за бягство. Матю откопча предпазния колан, но Джеф сложи ръка на гърдите му:
— Спри.
— Какво ще правим? — попита младежът.
— Ще изчакаме госпожа Купъртин да излезе — отговори Джеф.
— А ако не се появи?
— Ще се появи — увери го Джеф. — И когато го стори, не се притеснявай да й задаваш въпроси.
— Неловко ми е да я разпитвам — призна Матю. — Не съм запознат с всички подробности по случая.
— Знаеш, че съпругът й е убил трима агенти и един таен информатор — заяви Джеф. — Не е ли достатъчно?
— Предполагам. Да изключа ли двигателя?
— Не, нека работи — каза Джеф.
Матю остана мълчаливо на мястото си през следващите десет минути, не включи радиото и дори не свали прозореца. Джеф беше впечатлен. Не беше типично за агент на ФБР, бил той и новобранец, да стои тихо и спокойно. Но хлапето се размърда на седалката си няколко пъти. После изпука кокалчетата на пръстите си.
— Спортувал ли си нещо в университета?
— Лакрос — отвърна Матю.
— В някое от скъпите университетчета, дето са целите в бръшлян ли[10]?
— На цели туфи.
— Добро училище ли е? — Джеф вече се занасяше с младока.
— По-добро от някои — отговори Матю. — По-скъпо от повечето. — Вирна глава и свали прозореца. — Мисля, че венецианските щори мърдат.
— Да — потвърди старшият агент. — Госпожа Купъртин надникна няколко пъти.
— Знаете ли — започна младежът, — тя все пак не е убила онези агенти.
— Зная.
— Тогава защо я притискаме да излезе? Защо просто не отидем до вратата?
— За да ни огледа добре — обясни Джеф. — Така няма да се страхува да излезе и да говори. Ако отидем да почукаме на вратата и й покажем значките си, е възможно детето й да изпадне в паника, да започне да пищи, да плаче и да вдигне врява. Тогава кучето ще започне да лае и всичко отива по дяволите. Не искам това да става. Когато е готова, ще излезе сама навън и ще започне да ни задава въпроси.
— Това стандартна процедура ли е?
— Не — отвърна Джеф. — Стандартната процедура е да си вършим другата работа и да се преструваме, че тялото от бунището е на Сал Купъртин.
— Двамата агенти, с които разговаряхме, подразниха ли ви?
— Малко — призна Джеф.
— Не мога да разбера едно — заяви Матю. — Не искам да прозвучи обидно, но как така все още сте на работа?
— Защото не съм напуснал.
Матю стисна волана. На Джеф му хареса, че хлапето не се плаши да задава въпроси. Не се притесняваше, че може да каже нещо неправилно, а дори и да изпитваше смущение, бе преценил, че Джеф не е от типа хора, които биха злоупотребили с положението си. В интерес на истината преди шест месеца старшият агент бе тъкмо от тези хора. Беше такъв тип човек още от годините, прекарани в Уола Уола. Може би дори от годините, когато ходеше на ясла в Сиатъл. Отгледан бе по този начин от баща си — човек, когото презираше до деня на смъртта му. Макар че след като татко му легна на два метра под земята, взаимоотношения им се подобриха неимоверно.
10
Препратка към най-престижните университети в САЩ, които са част от „Бръшляновата лига“. - б. р.