— Започва се — предупреди Матю.
Предната врата се отвори и навън изтича малко момче, следвано плътно от майка си. Джеф видя, че Уилям все още е малко дете на не повече от четири или пет години. Имаше русата коса на Дженифър, но беше взел мургавата кожа и дълбоките очи на баща си. При повече късмет, помисли си Джеф, майка му ще се отърве от всички следи, останали от баща му, и момчето ще може да започне на чисто. Ще се премести на място като Небраска и ще изживее целия си живот със съзнанието, че баща му никога не е бил част от него. Можеш ли да причиниш подобно нещо на четиригодишно дете? Вероятно. Ако е на три, със сигурност. Но когато станат на пет, децата вече помнят твърде много. Хлапето все още имаше шанс да не бъде покварено от Фамилията.
Дженифър стоеше на верандата и наблюдаваше момчето. То заобиколи къщата тичешком и се върна на велосипед с три колела. Мина покрай колата и излезе на улицата, след което се завъртя, обърна, премина отново по дългата алея и покрай колата (този път от страната на седалката до шофьора), преди да завие наляво и да изчезне. Няколко мига по-късно момченцето отново се появи иззад къщата. Дженифър слезе от верандата, прескочи нещо, което приличаше на няколко динозавъра, вкопчили се в битка на предната ливада, и се приближи до крайслера. Беше висока — може би около метър и седемдесет и пет, и изсипа в купето на колата дългата си руса коса. Имаше зелени очи, макар днес да бяха силно зачервени, а около тях имаше дълбоки тъмни кръгове, които също не й помагаха да изглежда по-добре.
— Моля ви, махнете се от имота ми — настоя. Учтиво. Мило. Сякаш агентите бяха просто още едно неудобство в живота й. Все едно на вратата й се бяха появили Свидетелите на Йехова, докато е гледала телевизия.
— Искам само да ви задам няколко въпроса — обясни Джеф.
— Какви сте? ФБР или ченгета? Не сте от пресата, личи си пределно ясно от хубавите ви вратовръзки.
— ФБР — заяви старшият агент.
Дженифър загриза кожата около дясното си кутре. То изглеждаше доста възпалено и на Джеф му се прииска да се пресегне през Матю и да го извади от устата й, сякаш тя бе малко дете. Не можеше да се сети за всичко, което имаха за нея в досиетата, но онова, което си спомни, му подсказа, че не е типичната съпруга от Фамилията. Преди брака си позната като Дженифър Франджело, тя ходеше на уроци по рисуване в колежа „Олив-Харви“, получаваше добри оценки, двамата й родители бяха мъртви (рак и сърдечно заболяване) и нямаха роднински връзки с никоя от известните криминални фамилии. Дженифър бе просто жена, която се е влюбила в социопат. Случваше се всеки ден и ако Джеф можеше да разбере каква е причината, щеше да се пенсионира и да започне да води свое собствено вечерно шоу.
— Ако моментът е неподходящ, можем да дойдем друг път — добави.
— Подходящ е — каза Дженифър. — Повечето съседи още са на работа, така че няма да могат да излязат, за да гледат шоуто на изродите. — Спря и огледа пръста си. Започнал бе да кърви, затова тя улови края на тениската си и го притисна към ръката. — Съжалявам за това, което смятате, че е извършил съпругът ми — продължи. — Искам да кажа, че съжалявам за вашите приятели. Такива ли бяха?
— Да — потвърди Джеф.
— Никой не заслужава да си отиде по такъв начин.
— На едно мнение сме по този въпрос — съгласи се с нея старшият агент.
— Съпругът ми — започна Дженифър — е добър човек. Зная, че не вярвате. Той обича сина си. И е грижовен човек. Много грижовен.
Незнайно защо Джеф не се съмняваше в думите й. Беше изслушал всички записи от подслушванията, които бяха направили на Купъртин при срещите му с момчетата — дори и последния, и установи, че той му се струва… нормален. Имаше нелошо чувство за хумор. Дори за кратко и съвсем неочаквано бяха засекли негов личен разговор седмици по-рано, когато Купъртин бе прекарал петнайсетина минути пред метрото, близо до университета. Говореше по телефона за някакво лекарство за кашлица и наричаше жена си „бебчо“. Преди да затвори, й каза, че я обича. После си купи сандвич с риба тон. Като съвсем нормален човек.
— Вашият съпруг — започна Джеф — работи като наемен убиец за Фамилията.