— За това ще ти трябва разрешително — заяви Дейвид. — Наистина ли искаш да привлечеш вниманието на щатските власти?
— Ама сериозно ли?
— Каква е другата ти идея?
— Бени ме накара да запиша някакви курсове в местния колеж в Южна Невада — продължи Малкия Джо. — За компютри и други такива глупости. Оттам ми хрумна идея да направя уебсайт, където хората просто ще могат ежедневно да си споделят мислите. Да разказват в две изречения това, което им идва наум. Ще го нарека „Изрази“, но със „с“.
— Защо просто не го наречеш „Доносници“?
— Не ме бъзикай, кучко — пошегува се Малкия Джо, сякаш бяха приятели.
Дейвид каза на Малкия Джо, че ако някога отново го нарече „кучка“, двамата с майка му ще продават хотдог и пайове в пустинята от задния багажник на изгорял кадилак. За първи път от шест месеца насам заплашваше някого и се почувства страхотно.
Сякаш отново се бе върнал в играта.
Но всички книги, които бе изчел, имаха остатъчен ефект върху Дейвид. Въодушевлението му се оказа краткотрайно заради простодушното оскърбление, което видя по лицето на Малкия Джо. Замисли се върху нещо, което бе прочел в Талмуда — „Недей да търсиш отговорност от човека за онова, което той изрича в яда си“. Истината бе, че въобще не му пукаше дали Малкия Джо му вика „кучка“ или нещо друго. Това бяха просто думи, а и хлапето на практика беше неграмотно, едва ли разбираше какво точно казва. Дейвид просто беше ядосан на всичко. Смисълът на живота му беше отишъл по дяволите.
— Виж — започна, — няма нищо по-отегчително от това да слушаш мечтите на някой друг, нали? Но имаш хубави идеи. Трябва да спестиш малко пари и да ги реализираш.
— Наистина ли? — Малкия Джо се ободри веднага като куче, което гони топка по улицата, само за да бъде прегазено, но все пак държи да стигне до скапаната топка. — На никого не съм казвал тези неща, защото не искам никой да ми краде идеите. Значи наистина смяташ, че от това може да излезе нещо?
— Наистина — потвърди Дейвид, след което се качи в стаята си, за да прекара там остатъка от вечерта. Не можеше повече да слуша каквото и да е.
Дейвид изплю пяната от пастата за зъби, избърса лицето си и влезе в килера, за да си избере костюм. Трябваше да се срещне с Бени след трийсет минути в закусвалня „Бейгъл“.
„Носи всичките си луксозни еврейски книги — беше му заръчал Бени, — ще се срещнеш с много важен човек.“ Дейвид нямаше представа кой може да е той, но поръчението да вземе със себе си книгите го постави пред известна практическа дилема. Хубавото на християните беше, че си имат само една книга, Библията, и в нея са описани всички тайни на живота. Евреите обаче имаха още Тора — която включва първите пет книги от Библията — и Талмуда, който беше дълъг шест хиляди страници и за Дейвид бе като приспивателно хапче преди лягане.
После идваше ред на Мидраш — тълкувание на Тората, което попълваше пропуските и обясняваше какво означава всичко. Или какво се предполага, че означава, тъй като някои неща бяха съвсем ясни за Дейвид, но обяснението им бе напълно противоположно на неговото разбиране. Най-накрая оставаха купища и купища книги за философията на юдаизма, които напомняха за нечий дневник, изпълнен с размисли за всички останали книги, взети заедно.
И цялата тази идиотщина заради едно проклето прикритие? Дейвид си помисли, че би било много по-лесно да казва, че е месар.
Избра сив костюм „Хюго Бос“ и го съчета с бяла риза, синя вратовръзка и онези обувки „Коул Хаан“ за петстотин долара. Намери кърпичка и я сложи в горния джоб на сакото си, след което извика Малкия Джо от долния етаж, за да му помогне с книгите.
— Приличаш на сводник, куче — каза хлапето, като го видя, а после бързо добави: — Брей, това наистина ти стои добре. Честно.
През цялото това време Малкия Джо се бе отнасял към него с пълно безразличие. Не се страхуваше от него. Не го уважаваше. Не се държеше и непочтително, но гледаше на него като на някакво същество, на което трябва да носи храна и да му помага да си сменя превръзките в ранните етапи от процеса по промяна. Но откакто Дейвид го бе заплашил преди дванайсет часа, хлапето вече се държеше почтително, може би дори малко уплашено, което се стори забавно на новоизлюпения равин, тъй като видът му вече изобщо не изглеждаше заплашителен, за разлика отпреди. Думите му обаче все още имаха своята тежест, което му се понрави.
— Така ли мислиш? — попита Дейвид. — Не изглеждам ли като някоя фльорца?
— Категорично не, куче — отвърна Малкия Джо. Огледа купчината книги върху скрина на Дейвид. — Трябва ли да вземеш всичките?