— Така заръча Бени.
— Понякога си мисля, че той само казва някакви работи, колкото да ги каже, схващащ ли?
— Той е босът — заяви Дейвид.
— На теб шеф ли ти е?
Малкия Джо досега никога не му бе задавал въпроси, свързани с йерархията, сякаш бе стриктно инструктиран да избягва напълно подобни разговори, което изглеждаше основателно, така че внезапната му демонстрация на смелост се стори подозрителна на Дейвид.
— Просто сложи книгите в колата — разпореди се той.
У дома Дейвид караше линкълн, модел „Таун кар“ от 1993 година, подарък от братовчед му Рони. Когато трябваше да свърши нещо за Фамилията, се появяваше някой и му даваше кола, която да използва — превозно средство, което после можеше да се изгори или почисти и препродаде. Когато поемаше независими поръчки, вземаше автобус до летище, О’Хеър“ или „Мидуей“ и задигаше автомобил от паркинга за неограничен престой. Странното беше, че винаги носеше със себе си шофьорската си книжка, дори когато поемаше независими поръчки, заради възможността ненадейно да го спре полицай за превишена скорост или защото не е спрял на знак „стоп“. Не че бе получавал глоба от времето, когато беше тийнейджър. Да притежаваш валиден документ за самоличност, беше нелош начин да избегнеш допълнителни проблеми.
Сега в портфейла си имаше временна шофьорска книжка, издадена в Невада. Бени му я донесе през уикенда заедно с още един тест (този път темата бе какво се случва с евреите, когато възкръснат — една от най-абсурдните идиотщини, които Дейвид бе чел някога, защото се твърдеше, че евреите се надигат от гробовете си и отиват чак до Израел, в което нямаше абсолютно никакъв смисъл) и му повтори милион пъти, че документите му са легални и няма за какво да се тревожи. Лесно му беше да го каже, в крайна сметка не той шофираше златист рейндж роувър със затъмнени стъкла — детайл, който караше Дейвид да се чувства незабележим като кулата „Сиърс“ и също толкова „дребен“[11]. Затова взе осемте километра път между своята къща и закусвалня „Бейгъл“, като се придвижваше с около двайсет километра в час под позволената скорост, и пристигна в заведението с петнайсет минути закъснение.
Когато влезе вътре, първото, което му направи впечатление, бе големият брой възрастни хора. В предната част на сградата имаше пекарна и старците се бяха наредили плътно до витрината с тестени изделия, а глъчката от техните разговори, осъществявани с помощта на слухови апарати, отекваше между стените на закусвалнята. Какофонията напомни на Дейвид за бинго залата, която някога Фамилията въртеше на Южното крайбрежие. От другата страна на пекарната имаше салон с места за сядане — сепарета, разположени под формата на буквата С, които гледаха към улицата и паркинга. По средата между тях имаше около дузина маси. Дейвид винаги се бе притеснявал от възрастни хора. Никога не бе допускал, че може да доживее до петдесет или нагоре, дори когато се появиха Дженифър и Уилям и животът започна да му се струва… различен. По-ценен. Просто не изглеждаше правдоподобно. Баща му умря на четиридесет. Никога не бе познавал баба си и дядо си. Майка му се ожени повторно и се премести в Аризона веднага щом той завърши гимназия. Загубил бе напълно връзка с нея, макар да предполагаше, че е още жива. Мечтата му да зареже бизнеса и да се премести в Калифорния като преуспял човек си оставаше просто мечта — нещо, което заравяше дълбоко в ума си, когато вършеше поръчкови убийства в Шампейн. Оказа се, че Сал Купъртин е мъртъв. Дейвид си помисли, че може да започне да съставя списък с всичките жестоки шеги, които му поднасяше животът, само за да е сигурен, че не си въобразява половината от глупостите, които се случваха.
Забеляза Бени, който седеше сам на едно сепаре в ъгъла. Пред него на масата имаше разтворени документи и три бутилки с вода. Бени държеше чифт очила за четене в едната си ръка, които Дейвид никога преди не бе забелязвал.
— Закъсня — заяви босът, когато Дейвид се мушна в сепарето.
— На Малкия Джо му отне малко време, за да свали всички книги на долния етаж.
— Как вървят нещата там?
Хлапето става — отвърна Дейвид, макар да не искаше Малкия Джо в къщата, тъй като от половин година насам не бе имал възможност да остане сам със себе си поне за известно време.
— Той е тъпанар — възрази Бени.
— Нямам проблеми с него — каза Дейвид, без да е сигурен защо защитава Малкия Джо.
Бени си сложи очилата и огледа лицето му.
— Усещаш ли някаква болка?