— Не е нещо, с което да не мога да се справя.
— Имаш ли отоци?
— Леки, около брадичката — отговори Дейвид. — Едва ли ще понеса ъперкът, ако това ме питаш.
— Челюстта ти изглежда добре — заяви Бени. — Брадата, която си пускаш, ти отива.
— Не мога да се позная, като се погледна в огледалото.
— Такава беше идеята. — Събра хартиите пред себе си, които според Дейвид приличаха на проекти и таблици, на истинска бизнес документация, и ги пъхна в кафеникав пощенски плик. — Както и да е — продължи Бени. — Готов ли си да започнеш да изкарваш пари?
— Да — каза Дейвид, без да знае с какво точно се съгласява. Всичко му се струваше по-добро занимание от това да седи, да чете и да гледа местните новини. Може би Бени щеше да го изпрати да убие синоптика на Канал 3, който съобщаваше на гражданите на Лас Вегас прогнозата (а тя гласеше, че за петдесети пореден ден температурата ще е трийсет и един градуса) в компанията на кучето си, сякаш стресът от сините небеса, сухия въздух и града, пълен със стриптийзьорки, бе твърде голям, за да може водещият да се справи сам с бремето. — Имам нужда да се махна от къщата.
До масата се приближи сервитьорка и се усмихна топло на Бени.
— Здравейте, господин Савоне — поздрави момичето. Беше на около осемнайсет, не повече от двайсет години, висока, с кестенява коса. На едната й ноздра имаше дупка, където навярно закачаше халка обикновено, на глезена си имаше татуировка на малка пеперуда, точно над късите чорапи и белите кецове. Всички сервитьори и сервитьорки носеха еднакви униформи: жълтокафяви къси панталони, червени блузи с поло яка, бели обувки. На Дейвид му се стори, че тази сервитьорка е подгънала късите си панталонки малко повече от колегите си. Не че това му пречеше.
— Как си, Триша?
— Супер — отговори тя. — Как е жена ви? Не съм я виждала в синагогата от цяла вечност.
— Болна е от известно време — обясни Бени.
— Надявам се да не е нещо сериозно.
— Женски проблеми — отвърна Бени. Дейвид се възхити на неговата прямост. — Как се наричаше? Ендометриоза? Когато се влоши, едва става на крака. Но какво да се прави, нали така?
— О, не! — възкликна Триша. — Е, когато се почувства по-добре, ако имате нужда някой да гледа децата, за да излезете на вечеря или нещо такова, с удоволствие ще дойда по всяко време да ви помогна.
— Благодаря ти — заяви Бени искрено.
— Равин Кейлс ли чакате?
— Той отиде до тоалетната, така че най-добре му донеси обичайното — каза Бени. — Аз искам бъркани яйца с бекон. И порция наденички.
— А за вас? — Триша хвърли същата топла усмивка на Дейвид и той се почувства неудобно. Кога за последно бе виждал и разговарял с жена?
— Равине — обърна се към него Бени, — и ти ли искаш бекон с яйца? — Вече не само се бъзикаше с него, но и му даваше да разбере, че трябва да се държи като равин на това място.
— По-скоро бих искал лучен геврек и кафе — обади се Дейвид. Една чиния с проклети наденички също щеше да свърши работа, самата мисъл изпълни устата му със слюнка за първи път от месеци насам. Не, не, не наденички. Едно плато медена шунка с две пържени яйца и малко яхния от солено говеждо и зеленчуци. Чаша мътеница, за да прокара храната. Защо се срещаха в заведение за бързо хранене, след като Бени знаеше, че равин Дейвид Коен не би могъл да яде всичко, което си пожелае?
Триша си записа поръчката му, но не се затича да я изпълни, както Дейвид се надяваше. Комбинацията от фантазията за шунката и дългите й крака, които трябваше да са поне три метра, му действаше разсейващо.
— Трябва да ви попитам — започна Триша, — вие ли сте новият младши равин, за когото чуваме?
— Същият — потвърди Бени вместо него. — Ще приеме длъжността след две седмици.
Дейвид внезапно си спомни нещо, свързано с естеството на доброто и злото, което бе прочел преди няколко сутрини. В общи линии в текста се твърдеше, че никой не е роден изцяло в едната или в другата крайност, че всеки човек разполага с душевната свобода да бъде истински задник. Ако като цяло си добро човешко същество, това се наричаше йецер тов. Ако не си, названието бе йецер хара. Дебелата лоена топка Бени Савоне, който си бе поръчал наденички и бекон и пропускаше да съобщи на Дейвид важни неща като факта, че ще става младши равин, очевидно бе направил своя избор. Личен избор, който изненада Дейвид, извади го от равновесие и му показа, че няма контрол над нищо. Евреите непрекъснато споменаваха личната свобода и истината. Как наричаха истината? Божият печат. Дейвид не вярваше в бог, но това му се струваше подходящо лаконично.