Бенджамин? По някаква причина Дейвид никога не си бе помислял, че Бени има друго име. При тази мисъл се усмихна за първи път от много време насам.
Бени прегледа пачката внимателно, като кимваше при всеки чек.
— Доста добра сума — заяви накрая. — Може би трябва да се върнем и за вечеря.
Равин Кейлс не отговори. Беше твърде зает да оглежда Дейвид, а онова приветливо поведение, което демонстрираше, докато обикаляше от маса на маса, отдавна бе изчезнало.
— Значи — започна най-накрая равинът, — ти си той.
— Предполагам — отвърна Дейвид.
— Донесе ли си книгите?
— В колата са. Ако са ти притрябвали, ще ида да ги взема.
Равинът се изсмя, но смехът му прозвуча по-скоро като изсумтяване.
— Дали през целия си живот си чувал някой освен хората, с които си работил, да използва фрази като „Ако са ти притрябвали, ще ида да ги взема“?
Дейвид усети как лицето му пламна.
— Аз не… — започна, но възрастният мъж махна с ръка и го прекъсна.
— Умен човек си — заяви равин Кейлс. — Говори като такъв.
Дейвид не знаеше дали е умен. Харесваше му да смята, че не е тъп, дори до известна степен му харесваше да учи, стига това да не му пречи да се занимава с други неща, които наистина желае да прави. Беше наясно обаче, че не умее да говори като умен човек.
— Зная да говоря само по един начин — оправда се.
— Ще поправим това — отвърна равинът. Не прозвуча грубо. Нито снизходително. Просто изложи фактите. Дейвид му се възхити. Видя различен тип решителност. — Трябва да знаеш, че равин Готлиб бе много популярен сред хората. Предстои ти доста работа.
— Къде е той? — попита Дейвид.
— Падна от една лодка — отговори Бени.
— Беше добро момче — добави тихо равин Кейлс. — И отличен равин. Не заслужаваше съдбата си.
— Кой ли въобще я заслужава? — подхвърли зет му.
— Той беше вярващ човек, Бенджамин — заяви равинът.
— Тогава сигурно е щастлив — каза Бени. — Сега е на по-добро място.
— Ти нищо не знаеш за нашата религия — възрази възрастният мъж. Произнесе думите с такава жлъч, че Дейвид се отдръпна от масата и удари коляното си в долната й част толкова силно, че водата се разплиска от чашите, но всичко това като че ли поуспокои равина. — Поне в името на внучките ми не е лошо да научиш какво ще се случи с тях, когато умрат — продължи. — Децата са склонни да задават такива въпроси.
„О, да — помисли се Дейвид, — йецер хара със сигурност.“
За щастие в този миг Триша се появи с поръчките: чиния със свинско и яйца за Бени, пушена сьомга и лук за равин Кейлс, самотен геврек за Дейвид. През живота си не бе изпитвал такова щастие при вида на сервитьорка. Всичко, на което бе станал свидетел досега, го бе смутило напълно. Очевидно Бени и тъст му, равин Кейлс, бяха убедени, че той ще работи като равин, вместо само да се преструва на такъв, докато се укрива през следващите месеци, години или колкото е необходимо.
Нямаше добра причина Бени и равин Кейлс да смятат, че той е квалифициран да работи с деца или да се занимава с каквато и да е работа, която не е свързана с убиване на хора. Това бе неговият уникален и обработен набор от умения.
Дейвид не можеше да проумее какъв е случаят с равин Кейлс. С какво точно го държеше Бени? Той бе женен за дъщеря му, имаха деца и очевидно Бени бе достатъчно замесен в ежедневните операции на синагогата, щом равинът не се притесняваше, че го виждат да му дава пари насред ресторанта.
— Слушайте — каза Дейвид. Наведе се над масата и произнесе думите възможно най-тихо, но така, че да го чуят. — Бях добър войник дотук. Поискахте да ми смените лицето. Добре. Сменихте го. Искахте да прочета петстотин книги за юдаизма. Прочетох ги. Искахте да попълвам тестове, да пиша есета. Няма проблем. Дайте ми молив НВ. Поискахте шест месеца да живея като в кафез, напълно изолиран от външния свят, в една къща с онзи полуидиот Малкия Джо. Усмихнах се и го изтърпях. Сега или някой ще ми каже какъв е планът, или излизам от играта. А ако изляза от играта, ще пострадат хора. Това е всичко, което имам да кажа.
За миг другите двама мъже се смълчаха, затова Дейвид се облегна назад, отхапа от геврека си и започна да дъвче ядосано. Поне си помисли, че равин Кейлс и Бени ще приемат поведението му за гневно, макар всъщност да дъвчеше с облекчение, защото най-сетне бе казал това, което си мислеше (освен това най-сетне можеше да дъвче с реална цел, което беше приятна изненада). Беше леко загрижен дали е изиграл правилно картите си.
Бени и равин Кейлс изглеждаха изненадани — нито един от тях не бе свикнал да му поставят ултиматум, но ако имаше нещо, което Дейвид бе научил в живота си, то бе, че щом позволиш на някой друг да диктува условията на собственото ти оцеляване, се превръщащ в мъртвец. Ето защо, макар да бе част от Фамилията през всичките тези години, той все още работеше на свободна практика и не му пукаше дали някой ще се ядоса, че не е получил процент от печалбата му. Ако някой искаше процент, можеше да дойде и да се опита да си го вземе.