— Разбира се.
Жената чукна още няколко пъти по клавиатурата и след секунди Сал вече гледаше сметката за малко над петстотин долара с включени плащания за румсървиз. Погледна на чие име е. Някой си Джеф Хопър с адрес на улица „Рузвелт“, Чикаго. Копелето дори не си беше направило труд да скрие факта, че работи за ФБР. Направо обидно.
Пресегна се към задния си джоб.
— О, по дяволите — прокле, — май съм си забравил портфейла в стаята. Бихте ли ми дали ключ? После веднага ще сляза долу, за да оформим освобождаването на стаята.
— Разбира се — отвърна рецепционистката, защото едва ли има човек, който не би се доверил на агент на ФБР с името Джеф Хопър, настанен с държавна поръчка и направил сметка за румсървиз на стойност петстотин долара.
Според общоприетия протокол да убиеш агент на ФБР — да не говорим за трима, а може би и четирима, ако се приеме, че мексиканецът също е един от тях — не съответства на добрите работни практики. Можеш да убиеш ченге, ако е корумпирано, или да пуснеш куршум на градски съветник, ако той се кани да се обърне към органите на правосъдието, за да се измъкне и да не плати дълговете си. Но няма как да ти се размине, ако видиш сметката на няколко агенти на ФБР. През последното десетилетие Фамилията бе позатоплила отношенията си с властите. Макар да пласираше огромни количества хероин на територията на Чикаго и в околностите, а даже и на север, в Канада, поне не убиваше невинни деца и домакини и никога нямаше загинали при престрелка в мола, което не можеше да се каже за действията на проклетите хлапетии гангстерчета с техните бейзболни шапки, провиснали панталони и понтиаци с ниско окачване. Фамилията въртеше професионален бизнес и — освен ако не направеше някоя колосална грешка — федералните не се бъркаха. През последната година обаче цялата икономика започна да се измества в интернет, а светът стана толкова малък, че вече не бе нужно да познаваш някого от района, за да си набавиш наркотици или нерегистрирано оръжие. Затова се разгорещиха нещата между Фамилията в Чикаго и конкурентите им на юг, в Мемфис. После дойде ред и на онлайн залаганията. Преди два месеца изпратиха Сал в Ямайка, за да убие един тип. В крайна сметка обаче очисти още петима само за да изпрати ясно послание. Всичко това накара Фамилията да ограничи и преразгледа различни потоци от постъпления. Да избиеш всички, които се интересуват от бизнеса, би било денонощна задача, в която трябва да се включи половин Холивуд. Но ако убиеш федерални служители, все едно си просиш законът РИКО[3] да се стовари върху теб като градушка.
Сал знаеше и разбираше всичко това. Но докато вървеше от рецепцията към асансьора, осъзна, че федералните биха могли да спипат единствено него. Ще го натикат в полевия офис на ФБР и ще започнат да му показват снимки на семейството му. Ще говорят за сина му — как ще бъде осиновен и отгледан в някой затънтен град (може би дори в Индиана) заради „неговата собствена безопасност“. После ще му пуснат да гледа видеозапис, на който притискат Дженифър, като й показват фотографии на всички хора, които е убил. И какво би могла да стори тя тогава? Трябваше да го изпее. Със сигурност нямаше да лежи в пандиза, нали?
Сал набързо направи няколко изчисления. Колко души бяха видели лицето му? Донибрасковците. Мексиканецът. Момичето на рецепцията. Със сигурност имаше камера над бюрото за регистрация, така че някой охранител вероятно също го бе съзрял.
Шестима души. Можеше да убие шест човека. О, да. Правил го беше много пъти.
Но ако убиеше момичето и охранителя, трябваше да убие още десетина човека, за да се измъкне жив от хотела, а честно казано, нямаше нито достатъчно куршуми, нито желание за този вариант. Не можеше да се надява да се отърве след нещо подобно.
По дяволите.
Щеше да направи онова, което е във възможностите му, и да остави Фамилията да се оправя с момичето и видеозаписите. Нямаше да е проблем за тях, особено в контролиран от профсъюзите хотел като „Паркър“. Но федералните трябваше да си заминат.
Стар хотел като „Паркър“ всъщност бе добро място за убийство — има дебели стени и плътни килими, които поглъщат звука. За разлика от някой скапан „Мариот“, старите хотели не струпват толкова нагъсто стаите си. Не разполагат и с огромен брой супермодерни асансьори, които сноват надолу-нагоре едновременно, натоварили стотици хора. Гостите им се носят между етажите в няколко очарователни дъбови ковчега. Но старите асансьори са приятни, най-вече защото разполагат с бутон „стоп“, който можеш да натиснеш, за да блокираш съоръжението на място. Тъкмо това направи Сал, когато пристигна на единайсетия етаж. Ако всичко минеше по план, докато той си свърши работата, никой нямаше да се замисли защо чака толкова да пристигне асансьорът.
3
Американски федерален закон за рекета и подкупничеството, който предвижда наказания за престъпления, извършени от престъпни организации. Дава възможност лидерите на престъпни синдикати да бъдат съдени за престъпленията, които са наредили да бъдат извършени или за които са съдействали. — б. р.