Джоан се замисли дълбоко.
— Добре — каза тя бавно, — ако ти не го искаш, то ще бъде мое. Не съм съгласна да го даваш в сиропиталище. Ако не искаш да се грижиш за него, аз ще се грижа!
— Моля! Прави каквото мислиш за правилно! Във всеки случай, не се готвя да го вземам със себе си в Ню Йорк и да ставам за смях на всички познати.
— Би могла да кажеш, че това е френско дете, което си осиновила.
Поли се разсмя от сърце.
— Кой ще повярва на това? Казвам ти, ще ми се подиграват. Също както и теб, ако сама направиш това, което ми предлагаш! Ти си глупачка, Джоан! Ще го дам в сиропиталище и всички ще бъдем добре!
— Не, Поли. За нищо на света!
Тя бавно стана, приближи се до камината и спокойно попита:
— Значи детето е мое?
— Да. Ако искаш]
— Добре. Аз ще го осиновя.
Когато Поли излезе от стаята, Джоан се облегна на камината, като скри лицето си в ръце. Тя още не можеше да повярва онова, което чу от Поли. То беше жестоко, чудовищно!
След това Джоан отиде в детската стая и се отпусна в едно кресло до люлката, в която спеше детето. Тук, докато го гледаше, тя разбра колко обичаше това малко същество. Разбра, че най-голямата любов е оная, която е родена от състраданието и е придружена от жертва!
Отшелницата
Поли често ходеше до Париж, докато Джоан оставаше с детето в Плевньоф. Всеки път нейните отсъствия ставаха все по-продължителни. Малко след Коледа Джоан получи писмо от сестра си. В него тя й пишеше, че вече получава редовно собствените си пари от Америка и е решила да прекара остатъка от зимата в града. Дори вече била наела малка квартира.
По тона на писмото Джоан разбра, че сестра й е щастлива и доволна. Както изглежда, Поли беше намерила нови познати и прекарваше с тях времето си. В следващото писмо тя съобщаваше, че срещнала стария си обожател Джо Дрейк и заедно с него разглеждат музеите, посещават операта, театрите.
Джоан отговори, като нито с една дума не упрекна сестра си. Смяташе, че няма какво да й каже. Вече не си правеше никакви илюзии относно характера на сестра си. За жертвата си не съжаляваше. Бягството на Поли я привърза още по-силно към малкото същество, с грижите за което се беше нагърбила.
Момченцето бе кръстено в една малка селска църквичка. Джоан го нарече Джон. Джон Фриман — така се казваше дядо му. Младата жена очакваше, че Поли ще дойде за кръщението, но в последната минута пристигна писмо, пълно с разни измислени извинения за отсъствието й.
Поли не се връщаше.
В началото на лятото от Париж пристигна ново писмо:
Мила Джоан,
Утре сутринта се венчаваме с Джо Дрейк. Решението взех внезапно, затова не можех да ти го съобщя по-рано. Не ми се сърдиш за това, нали? Утре вечер заминаваме на сватбено пътешествие. Когато получиш това писмо, ние ще бъдем на път за Швейцария, а оттам ще продължим пътя си — на изток, може да направим и околосветско пътешествие!
Джо е страшно мил и много ме обича. Джоан, той никога не трябва да узнае! Разбираш ли? Толкова съм щастлива след всичките ми беди и вярвам, че никога няма да ме издадеш! Не забравяй, че обеща!
О, Джоан, зная, че никога няма да ми простиш, задето се отнесох така с бебето! Но не можех другояче. Ако ти омръзне, дай го на госпожа Прюдо. Ще платя колкото трябва! Сега ми се удава случай да започна нов живот. Няма да ми попречиш, нали? Ти винаги си стояла високо над мен. Мисля, че ще ти бъде приятно да се отървеш от такава сестра. Много те обичам, Джоан, за всичко, за всичко! Прости ми щастието. Прости!
Поли
Джоан нямаше нужда от друго доказателство, за да се убеди в пълното безсърдечие на сестра си. Поли не бе посмяла да й съобщи за годежа си с Джо Дрейк, защото се е страхувала, че тя ще попречи на плановете й. Сега вече беше късно. Джоан се видя принудена да приеме омъжването на Поли като свършен факт, който я принуждаваше да мълчи. Тя бе обречена да се жертва докрай, без да има надежда да се освободи!
През следващите месеци от Поли пристигаха картички от Египет, Индия, Китай и Япония и редки къси писма. После съвсем престана да пише. На Джоан й беше все едно. В писмата на сестра й не личеше и капка интерес и любов нито към нея, нито към детето.
В живота на Джоан започна нов етап. Тя се отдаде на любовта си към Джон. Скъса със света не по своя собствена воля — обстоятелствата я принудиха да води самотен живот. Стана жертва на чужда грешка, жертва на собствената си добрина. Светът също се отвърна от нея. Няколко писма, пълни с възмущение, които получи от далечни роднини в Ню Йорк, й отнеха всякакво желание да се върне там. Нейната история направи кратка сензация в обществото, а после всички забравиха за нея. Джоан не отговаряше на писмата и те престанаха да идват.