Минаха години. Постепенно тя престана да мисли за жестокостта на сестра си. Рядко си спомняше за Поли.
Джон неочаквано се разболя от бронхит. Джоан се видя принудена да отиде в Париж, за да потърси помощта на някой специалист. Там срещна познати, които се отнесоха към нея със снизходителна любезност. Само Беатрис дьо Селиняк — Би, както я наричаха в колежа, се отнесе с нея като преди, когато бяха съученички. Не задаваше въпроси и се оказа истинска приятелка. Тя я покани в Ню Йорк. Лекарят одобри предложението.
На Джоан й беше безразлично къде ще отиде. Просто не искаше да се разделя с приятелката си и се съгласи.
От две години Джоан живееше във Вашингтон. „Отшелница“ — със смях я наричаше госпожа Дьо Селиняк.
Под името госпожа Фриман Джоан нае малко жилище на една тиха улица, изписа старите си мебели и книги от склада в Ню Йорк, в който ги беше оставила, й се почувства удобно и щастливо в новото си гнездо.
Здравето на Джон се оправи. Беатрис живееше наблизо и приятелките често се срещаха. Джоан не съжаляваше за взетото решение. Историята й скоро стана известна. Една хубава двайсет и девет годишна жена, която живее сама с дете и не търси познанства, естествено, възбужда любопитството. Някой, който беше видял Джоан в Париж, си спомни скандалната история. Клюката бързо се разпространи. Но Джоан не обръщаше внимание. Много обичаше да се разхожда с малкия Джак, както наричаше на галено детето, извън града. Един ден, както и през много други, тя седеше на брега на реката в Рок Парк, близо до пътя, и Джак отиде да гази в плитката вода.
Тъй като момчето не се появяваше, Джоан се изправи и го повика. Като не получи отговор, погледна над храстите, но не видя никого.
— Джак! — повторно извика тя, обзета от безпокойство. — Джак!
Никой не отговори. Джоан се затича по брега, като продължаваше да вика. Изведнъж чу вик и видя момчето. То беше паднало от каменистия бряг в дълбокото и отчаяно махаше с ръце, докато течението го отнасяше. Джоан изкрещя пронизително и се спусна след него. Но детето беше далеч, бялата му ризка вече потъваше във водата. Страшна минута! Жената пак извика, този път за помощ, макар наблизо да нямаше никой. Нямаше да може да доплува до него достатъчно бързо.
Изведнъж се чу вик в отговор и един конник прелетя през храстите. От водата и пясъка се вдигнаха пръски. Джоан пак се спусна напред, но ездачът вече я беше изпреварил и се изкачваше по стръмния бряг. Той държеше в ръце безжизненото тяло, от което течеше вода!
Когато стигна до плажа, конникът скочи от седлото, остави товара си на белия, топъл пясък и бързо почна да сгъва и разтваря ръцете на детето.
— Ваше момче ли е? — попита той.
— Да. Не е ли? — Джоан нямаше сили да довърши изречението.
— Не, не, ей сега ще дойде на себе си. Виждате ли? — тържествуващо извика спасителят, когато Джак дълбоко въздъхна. — Сега ще отвори очи. Трябва само да изплюе водата. Добре че ви чух!
Джоан коленичи и започна да помага, като следваше упътванията на непознатия. Той беше млад, двайсет и пет годишен, ловък, решителен и с приятен нисък глас.
— По-добре е, нали? — задъхано питаше Джоан. — О, не зная как да ви благодаря!
Младият човек се засмя.
— Няма защо! Радвам се, че бях наблизо. Бях с господаря си. Той отиде напред, но сигурно веднага ще се върне да ме потърси!
Непознатият сложи пръстите си в устата и изсвири силно.
— Ето го!
Джоан се обърна при изпращяването на клоните. Втори конник излезе на плажа, скочи от седлото и неспокойно се наведе над момчето.
— Горкичкото! — прошепна той със звучен, нисък глас. — Още не е дошло на себе си, нали?
Младият човек скромно отстъпи настрани. Джоан се обърна към по-възрастния:
— Диша и вече отваря очи. Мисля, че скоро ще дойде на себе си. Може да е погълнало доста вода.
— Позволете, госпожо!
Като взе момчето от ръцете на Джоан, той го сложи на пясъка с лице надолу. След няколко минути Джак мъчително повърна вода, отвори очи и седна, задържайки храбро сълзите си. Опасността беше отминала.
— Е, как се чувстваш? — любезно попита вторият конник.
— Хубав кон! — вместо отговор заяви Джак.
Младият човек се засмя.
— Харесва ли ти? — каза той. — Доведете го тук, Боб!
Като вдигна момчето на ръце, спасителят се приближи до коня.
— Погали го. Той е добър — каза Боб на детето.
Джак нерешително се допря до меката муцуна на животното. Джоан стана от пясъка, като щастливо се усмихваше. Учудваше се колко бързо непознатият отвлече мислите на Джак от преживения страх.