Едва сега забеляза, че той беше висок, с тъмна коса, прошарена на слепоочията. Под широката шапка ясните му сини очи с усмивка гледаха детето.
— Хубав кон — повтори Джак.
— Не се ли страхуваш от него? Значи си юнак. За съжаление, вече е време да си вървиш вкъщи, миличък, и да си облечеш сухи дрехи, иначе ще се простудиш! — каза Боб и погледна Джоан. — Този автомобил на пътя ваш ли е?
Жената кимна с глава.
— Ще занеса момчето дотам, госпожо — каза господарят. — Колата закрита ли е, Боб? Добре! Гореща вана и в кревата! Утре момчето ще бъде здраво, като че нищо не е било!
Той се заизкачва по склона с детето на ръце. Джоан го последва заедно с Боб, като се чудеше как лесно остави на този властен, симпатичен непознат да се разпорежда със сина й.
Настаниха Джак в автомобила. Нямаха одеяло и без много да се замисля, господарят на Боб свали сакото си и зави момчето с него.
— Не зная как да благодаря и на двамата — каза Джоан. — Няма ли да ви бъде студено без сако?
— Не — засмя се непознатият. — И без това се готвех да го съблека и да го вържа за седлото.
— Бихте ли ми казали на кого дължа спасението на детето си?
— На Боб Хейстингс — извика по-възрастният, като потупа приятелски по-младия човек по гърба. — Неговата длъжност е да ми прави услуги. Но, както виждате, понякога намира време и за другите.
— Безкрайно съм ви благодарна, господин Хейстингс — каза Джоан искрено.
— По-добре благодарете на коня! — усмихна се Боб. — Честно казано, той принадлежи на господин Едуардс, а не на мен!
— Благодаря и на двама ви!
— На мен няма защо да благодарите, госпожо — възрази Едуардс. — Ако позволите, утре ще намина към вас, за да видя как е момчето и да си взема сакото.
— Аз съм госпожа Фриман — каза Джоан и им каза адреса си.
Едуардс й помогна да седне в автомобила.
— Приятно ми беше да се запозная с вас, госпожо — Каза й той, след това се обърна към Джак: — Внимавай, не падай вече във водата, докато не се научиш да плуваш! Довиждане!
— Довиждане! — весело извика Джак, който напълно се беше успокоил след сътресението.
Джоан обърна колата и махна с ръка на мъжете. Едуардс си навиваше цигара, но бързо свали шапката си, когато тя мина покрай него. Усмихна й се и белите му зъби блеснаха на слънцето.
През целия път Джак бъбреше за новите познати И за чудесните им коне. Джоан с примряло сърце си мислеше какво щеше да стане, ако Хейстингс не беше дошъл навреме.
За щастие, беше топло и детето не се простуди. Като го сложи да спи, Джоан взе от стола сакото на Едуардс, за да го прати на шивача да го изглади. От вътрешния джоб паднаха няколко писма. Тя най-после научи кой беше новият й познат — писмата бяха адресирани до сенатор Стивън Едуардс в Конгреса[2] във Вашингтон. Със смущение и любопитство Джоан погледна пощенските печати. Едното писмо беше от Денвър, другото от Тринидад, щата Колорадо.
Джоан ги скри в чекмеджето на масата.
Верен на обещанието си, Стивън Едуардс намина на следващия ден да попита за здравето на Джак. Момчето се учуди, че гостът дойде пеш, във всекидневен костюм, като обикновен посетител. То си представяше, че той ще влезе направо в салона, яхнал хубавия кон, и малко се разочарова от героя си.
Беше към пет часа след обяд. Джоан заповяда да поднесат чай със сандвичи. Джак седеше на стола, като си клатеше краката и без интерес слушаше разговора на възрастните. Като слезе на килимчето пред камината, той най-после се залови с играчките.
— Жалко, че господин Хейстингс не е могъл да дойде — каза Джоан.
— Боб има много работа. Той ми е секретар. Вчера ме изпревари, като извади момчето ви от водата, докато аз сам трябваше да направя това! За отмъщение днес му дадох да печата куп писма и дойдох при вас вместо него! Как се чувства Джак?
— Чудесно. Целия ден говори за вас, за господин Хейстингс и за конете ви!
— Наистина ли? — засмя се Едуардс.
— Направили сте му силно впечатление! Никога няма да забравим добрината ви. Вашето сако е готово, шивачът го върна. В джоба имаше няколко писма. Не се сдържах, прочетох адреса и узнах кой сте.
— Искате да кажете — какво работя? Да, аз съм член на Конгреса — скромен, незабележим сенатор от далечната провинция.
— О, съвсем не сте незабележим — усмихна се Джоан, като го измери с поглед.
— Когато миналата година пристигнах във Вашингтон и за пръв път влязох в залата на Конгреса, ми се стори, че попадам в училище и трябва да се държа мирно и тихо — иначе ще ме изхвърлят! С всички сили се мъча да се чувствам важен, като у дома си, но нищо не излиза! — той се засмя. — Смятах се за народен представител, облечен с важни пълномощия. В Колорадо ми направиха грандиозно изпращане — с речи и музика. Но се загубих в тълпата, когато пристигнах. От влака във Вашингтон до сега се чувствам изгубен! Постепенно, обаче, свиквам, Боб — също. Той дойде с мен.