Едуардс отпи от чая си и попита:
— Посещавали ли сте Конгреса, госпожо Фриман?
— Само веднъж. Хората, които живеят във Вашингтон постоянно, отлагат такива неща, защото могат да отидат по всяко време! Но, разбира се, чета вестници.
Гостът с любопитство разгледа стаята.
— Винаги ли сте живели тук? Във Вашингтон ли сте родена?
— Не. Тук съм от две години.
— А ми се струва, че принадлежите на тази къща, сякаш тя винаги е била ваша! Имате стари картини, мебели, хубави книги, по които си личи, че сте ги чели, че сте живели с тях дълго. Има нещо особено приятно в домовете, които са обитавани дълго време — вашият е именно такъв. Притежава особен уют. Особени, как да кажа — традиции, като че ли!
— Традиции. Понякога ми се струва, че това е съмнително преимущество! У хората, които са верни на традициите, много често няма нищо друго!
В гласа на Джоан неволно прозвуча горчивина. Едуардс забеляза това и промени темата на разговора.
Младата жена се чудеше колко лесно и свободно разговаря с човек, когото до вчера още не познаваше. Незабелязано за самите тях, събеседниците преминаха от светски любезности към размяна на искрени мисли и мнения. Едуардс се държеше естествено и явно изпитваше удоволствие от нейното присъствие. Джоан си мислеше, че това познанство няма да доведе до нищо, както всички подобни, които завършваха, преди да получат някакво развитие. В същото време беше заинтригувана от този необикновен, искрен човек от Далечния запад, с открити, ясни мисли. В неговите думи се усещаше благородство му.
— Наистина се радвам, че се запознах с вас — каза Едуард. — Във Вашингтон не познавам почти никого освен колегите ми. Приятно е да срещна човек, който няма нищо общо с политическите страсти и който гледа на света от друга гледна точка.
— Страхувам се, че съм много неосведомена. Дори не съм била в Колорадо.
Едуардс се оживи.
— О, това е чудесно място, госпожо! Да можехте да видите нашите планини! Нищо по-величествено не може да си представи човек! Почти цял живот съм прекарал там, в пазвите на природата.
Джоан се усмихна.
— Сигурно ви е тясно в града?
— Да, понякога ми се струва, че се задушавам. Тогава се качвам на кон и излизам в полето! Специално докарах тук Жени, моята кобила. Свикнал съм със селото. Навремето работех в чифлик.
— Животът ви, навярно, е бил много интересен, щом сте направили такава кариера за кратко време — забеляза Джоан.
— Не знам дали е така. Мога да кажа, че ми провървя. Като се върнах от войната, тръгнах да търся разни залежи, скитах от едно място на друго без особен успех. После, в един хубав ден, намерих нещо, което си заслужаваше.
— Злато?
— Не. Колкото и да е чудно, не злато, а нефт! Бях се уморил да скитам. Имах малко пари. Купих парче земя в Тексас, за да развъждам добитък. Земята не представляваше нищо, но не бях прекарал на нея и три месеца, когато там открих нефт. Заваляха изгодни предложения. Продадох земята на отлична цена и се върнах в родния щат. Там най-напред работих за един адвокат — на младини бях получил що-годе добро образование. Започнах да се занимавам с политика и най-после моите съмишленици ме изпратиха в Конгреса! Пристигнах във Вашингтон, изпълнен с благородни намерения да служа на отечеството! Но, както изглежда, те не могат да се приложат лесно! Тук всички са заети с партийни разправии, сякаш работата на сенаторите е да се карат, а не да работят за благополучието на страната!
— Ако имате твърди убеждения, уверена съм, че след време ще успеете да осъществите това, за което сте дошли, и усилията ви ще дадат плодове.
— Надявам се, госпожо — спокойно каза Едуардс.
Джак се приближи до госта.
— Утре пак ще отида на реката да ловя попови лъжички — каза той, като предизвикателно погледна Джоан. — Ако потъна, ще дойдете ли да ме спасите?
— О, разбира се! Само трябва да ме предупредиш, когато потъваш.
— Утре — повтори Джак. — Може ли, мамо?
— Господин Едуардс е много зает, Джак. Той не може да отиде пак в Рок Парк само защото ти искаш.
— Може, мамо. Той сам каза, че може.
— С теб ще станем приятели, Джак — поде Едуардс. — Ще видиш! Ако майка ти е съгласна да те заведе в парка след закуска, ще те кача на коня си. Разбира се — той с усмивка се обърна към Джоан, — ако госпожа Фриман няма нищо против, нали?