Момичето се намръщи — по дяволите, беше прав! Но защо да разваля такава хубавия миг? Затова каза:
— Глупости, Стив! Няма такова нещо, просто градът е ужасен и трудно можеш да си щастлив там, ако повече обичаш простора и природата! Не се сърдете като малко дете и елате тук!
Екскурзоводът не мръдна от мястото си.
— Да, ужасен е, ужасен! — направи пауза да запали цигара и продължи: — Сега разбрах, вие се забавлявате с мен от скука. — Погледна часовника си и решително каза: — Време е вече да се връщаме в хотела!
Тя потрепери, сякаш я бе зашлевил, но той бе обзет от наранените си чувства и не забеляза това. Девойката бе готова да заплаче от обида и яд. Чарът и кокетството й сега бяха безсилни. Снажният младеж закрачи към мястото, където бяха вързали конете си.
— Стив! — извика тя жално. — Още е рано! Нека не разваляме мига. Елате тук! — Той безмълвно продължи пътя си и тя не издържа: — Стив! — Затича подир него, забравила гордостта си, мислейки само да го задържи, да не му позволи да си иде. Той сякаш не я чуваше. Девойката го настигна, прегради пътя му, улови го за ръцете.
— Стив, как можете да се отнасяте така с мен?
— Елис, аз…
— Не може да се разделим така, няма да го понеса. — Тя наведе глава, за да сдържи сълзите си, но една тежка капка тупна на ръката му.
Стив обви ръце около раменете й:
— Но вие плачете! — прошепна той притеснено. Почувства угризение.
Младата жена се притисна към него.
— Не искам да си отивате така. Не искам.
Той изтри сълзата й с края на червената си кърпа и я притисна към себе си:
— Целунете ме, Стив! Обичам ви! Повярвайте ми!
На връщане той яздеше успоредно с девойката.
Говореше й за сватба като за нещо решено, за което липсваха само свещеник и пръстени. Тя мълчеше — беше й страшно. Въпреки победата си чувстваше, че той е по-силен от нея и не смееше да му противоречи. Човек като Стив беше способен на крайни действия. Можеше, например, да я накара да се оженят още днес, ако разбере, че тя се колебае. За щастие, той прие мълчанието й за съгласие.
Преди да стигнат до хотела, тя спря.
— Да се разделим тук, Стив.
— До утре — каза той, като се наведе и я привлече към себе си.
— До утре — повтори тя едва чуто.
— За нищо ли не съжалявате?
— Не, Стив.
— Ще се постарая да бъдете щастлива с мен, Елис. Обичам ви!
Тя се усмихна — хрумна й, че дори не знае фамилията му. Колко странно! Но не го попита и мълчаливо отговори на целувката му. В тази минута й се стори, че го обича. В душата й пламна желанието да захвърли всичко, да предаде живота си в силните му ръце, да го последва навсякъде. Но безумният порив отмина. Освободи се от прегръдките му и се обърна. Представи си Стив в нюйоркска среда, нелеп, недодялан, в лошо ушит смокинг. Тук, в живописен костюм, сред дивата природа, той беше на мястото си, изглеждаше самоуверен и хубав. Но приятелите й в града ще я съжаляват и ще й се присмиват! Не, не, невъзможно! Това не бива да се случва!
Гласът долетя до нея, сякаш нейде отдалече:
— Ще дойдете ли тук и утре, Елис? Както винаги?
— Да — отвърна тя. — Утре. Както винаги.
Излязоха от гората, пресякоха моста. На завоя девойката махна на прощаване с ръка и гледа след екскурзовода, докато той не се скри от погледа й.
В хотела тя решително поръча да й приготвят колата за следващата сутрин.
* * *
Стив чакаше на мястото, където се срещаха обикновено. Беше десет часа. Денят обещаваше да бъде топъл. Понитата стояха с наведени глави. Той нетърпеливо извръщаше поглед към хотела. После погледна часовника си. Десет и половина! Чудно — Елис никога не беше закъснявала. Дали не е болна?
Мъжът чу тропот на конски копита и се обърна. Откъм хотела идваше един от екскурзоводите.
— Пет души за теб, Стив! Излет на глетчера. В единайсет часа.
— Зает съм — отговори Стив, — определен съм за друг излет.
— Поръчаха ми да ти кажа да бъдеш готов в единайсет. По-добре попитай в бюрото.
Стив върза конете и тръгна към хотела. Навярно имаше недоразумение. Защо Елис не идваше?
— Трябва да си сбъркал разписанието, Джим — каза той на чиновника, като се промъкна между тълпата от туристи. — Днес съм с госпожица Шърли, както винаги.
— Госпожица Шърли замина тази сутрин за Банф[1].
Стив го погледна като ударен от гръм.
— Сигурен ли си, Джим? — с мъка изрече той.
— Напълно. Снощи сам й поръчах кола.
Посърналият екскурзовод бавно се обърна и излезе на улицата. Елис е заминала! Нямаше съмнение, че му се бе подиграла. Избягала е от него — тръгнала си е, без да се сбогува, без дори да му остави писмо! Внезапно го осени една мисъл. Върна се в хотела и се приближи до пощенското гише: