Едуардс се облегна на камината и заговори с усилие, с къси изречения, като развълнувано дете:
— Доста сте страдали. Не трябва повече да страдате, и то заради мен. Това е несправедливо, чудовищно! Нашето приятелство е най-хубавото и най-щастливото нещо, което съм имал в живота си. Дойдох, за да ви кажа това!
Джоан продължаваше да държи в ръцете си писмото и това й придаваше смелост.
— Да, нашето приятелство беше много приятно — каза тя спокойно.
— „Беше“, госпожо Фриман?
— Вие сам разбирате, че то не може да продължи!
Едуардс бързо я погледна и се обърна.
— Разбирам чувствата ви, госпожо Фриман. Вие имате пълното право да гледате на нещата по този начин. Надявам се, че няма да ме отблъснете. Надявах се, че няма да направите това.
— Не виждам друг изход! — извика Джоан. — Нашето положение е немислимо.
Едуардс пристъпи крачка напред и заговори неловко, с усилие:
— Има изход, госпожо Фриман. Затова не говорих по-рано. Страхувах се, че няма да искате да ме изслушате. Готов бях да чакам, но тези хора разрушиха плановете ми. Работата е в това, че ви обичам, госпожо Фриман! Бихте ли се съгласили да станете моя жена?
Когато той заговори, Джоан знаеше, че ще каже именно това. Тя искаше да овладее чувствата си, да е готова за отговора, преди Едуардс да зададе съдбоносния, неизбежния въпрос. Мислите й забушуваха като вихър. Положението в обществото, приятелството на Едуардс, той ще я спаси, ще я защити с името си.
Обича ли я? Не, той я съжалява и взема състраданието за любов. Забравя за себе си, за кариерата си.
Джоан наведе глава и каза тихо:
— За брак между нас и дума не може да става, господин Едуардс.
Няколко секунди и двамата мълчаха.
— Защо? — попита Едуардс. — Защото хората пръскат клюки по ваш адрес? Заради това ли? Тези грозни думи не трябва да влияят на решението ви. Отдавна исках да ви разкрия чувствата си, но ми липсваше смелост. Страхувах се да не разваля отношенията ни. Обичам ви от все сърце! Каквото и да решите, за мен вие ще си останете единствената жена на света. Моля ви, помислете, госпожо Фриман! Ще направя всичко, за да бъдете щастлива с мен. Ако не искате да живеете във Вашингтон, ще ви заведа в родния ми щат, в планините.
Гласът на Едуардс звучеше искрено, страстно. Джоан разбираше, че трябва да отложи решението, да спечели време и за самата себе си.
— А бъдещето ви? — попита тя.
Той се засмя.
— Когато разбия компанията на Къртис, кариерата ми ще бъде осигурена.
— Приятелството ви с мен вече ви навреди. То ще продължава да подкопава имиджа ви. Не! Трябва да се разделим! — Джоан стана и добави умолително: — Да не говорим за това! Нима не разбирате? Има много причини, за да не се омъжа за вас.
— Единствената причина би била липсата на чувства!
— Не ви обичам — студено отговори Джоан, без да погледне Едуардс в очите. — Не, не ви обичам.
Той отстъпи, като оброни глава на гърдите си.
И двамата мълчаха.
— Ще чакам — бавно рече той. — Та ние с вас сме приятели! Казват, че истинската любов се ражда от приятелство. Готов съм да направя за вас всичко, всичко на света. Време е вие с Джак да имате близък човек, способен да ви защити от такива мерзавщини.
Едуардс се приближи до Джоан, гласът му трепереше от дълбоко вълнение:
— Не ми отнемайте надеждата, госпожо Фриман! Уверен съм, че ще съумея да спечеля любовта ви! Не сега, може би след време, ще чакам. Но позволете ми да се опитам!
Джоан вече разбираше, че той говори от любов, а не от състрадание. Тя усещаше това по тона на гласа му, по израза на лицето му, но клюките бяха отровили душата й и в този момент нищо не можеше да успокои оскърбената й гордост.
Тя не поглеждаше към Едуардс, за да не може той да улови погледа й. Бавно се приближи до вратата в дъното на стаята и с мъка каза:
— Моля ви, да не говорим повече за това! Идете си. Много съм уморена.
Едуардс изтръпна при мисълта, че тя си отива от него завинаги.
–Ще ми позволите ли да дойда утре? — извика той. — Не можем да се разделим така!
Джоан му подаде смачкания плик.
— Това писмо беше за вас, господин Едуардс. Вземете го и го прочетете, когато излезете оттук. Мисля, че тогава ще разберете.
Той взе писмото и бавно излезе.
Когато вратата се затвори след него, Джоан отчаяно притисна главата си с ръце. Не заплака, но в сърцето й беше непоносимо тъжно и пусто.
Завръщането на Поли
Джоан заспа на разсъмване, а в седем часа будилникът й иззвъня и тя отвори очи. Предишния ден се чувстваше твърде уморена, за да се заеме с подготовката за заминаването. Но сутринта, след хладната вана, се ободри и се залови енергично да опакова багажа.