— О, така се страхувах! Много съм слаба, Джоан. Ако знаеш колко страдам!
Джоан мълчаливо гледаше сестра си. Наведената глава в избеляла кадифена шапка, неспокойните слаби ръце, нечистите ръкавици, тъмните кръгове под очите.
Нещастната жена наистина имаше нужда от помощ.
— Седни, Поли — каза меко Джоан. — Да поговорим!
Поли седна на ръба на стола, като очакваше със свито сърце какво ще стане по-нататък. Джоан надзърна в коридора, убеди се, че никой не може да ги чуе, и заговори решително и бързо:
— Прощавам ти, защото ти съчувствам, но ще ти позволя да ми гостуваш само при едно условие.
— Всичко каквото искаш, Джоан!
— Да не си спомняме за миналото. Всичко е решено, макар да са останали някои неща, които могат да ни накарат сериозно да размислим върху него.
Джоан помълча малко и добави ясно:
— Говоря за моя син, Джак Фриман.
— Моето дете — прошепна Поли. — О, Джоан!
— Не твоето дете, а моето — студено я прекъсна Джоан.
— О! Да, разбира се, Джоан!
— Искам да не забравяш това. Джак е мой. Ти нямаш никакви права над него. Той ме обича. Смята ме за своя майка. И аз наистина съм му майка! Няма да се откажа от него.
— Не бих могла да ти го взема, дори да исках, ти сама добре разбираш това, Джоан.
— Не трябва да го искаш, никога не трябва да мислиш за него, освен като за мой син. Нито с дума, нито със загатване не трябва да позволиш на него или на когото и да било да се досети за истината.
Джоан изведнъж разбра, че завинаги се отказва от възможността да каже истината на Стивън Едуардс.
Поли, изглежда, чакаше какво още ще каже сестра й. Най-после, като видя, че Джоан мълчи, прошепна:
— Добре, съгласна съм. Обещавам!
Джоан отпъди мисълта за Стивън.
— Отлично! Ще ти помагам, докато се оправиш достатъчно, за да се грижиш за себе си. Днес напускам Вашингтон и отивам на море. Ако приемаш условията ми, можеш да дойдеш с мен.
— О, благодаря, Джоан! Благодаря! На всичко съм съгласна. Имам нужда от твоето съчувствие и подкрепа. Погледни на какво приличам, погледни ръцете ми — слаби са като клечки! Наистина съм болна. Иска ми се само да си почина. Ще направя всичко каквото кажеш.
— Добре — повтори Джоан. — Ще дойдеш в Атлантик Сити с мен, Джак и гувернантката. Сега ще дойде такси да ни вземе. Къде е багажът ти?
— Нямам друг багаж, освен този куфар. Останалото трябваше да оставя в хотела заради сумата, която им дължах!
— Но нали ти пратих пари — започна Джоан и спря. — Все едно! Готова ли си да вървим?
— Да.
По стълбите се чуха бързи стъпки. Детски глас извика: „Мамо!“. И двете жени потрепераха. Поли широко разтвори очи и застана нащрек. По-голямата сестра силно стисна слабото й рамо и прошепна:
— Помни уговорката ни!
Поли кимна, без да сваля очи от вратата.
— Скоро ли ще тръгнем, мамо? — извика Джак, като се втурна в стаята.
Като видя гостенката, той се спря.
— Джак — спокойно каза Джоан, — това е леля ти Поли. Тя ни дойде на гости. Поздрави я!
Момчето се приближи свенливо.
— Защо се срамуваш?! Целуни ме, Джак! — каза Поли, като нервно се засмя и целуна детето. — Много се радвам, че те виждам!
Джак внимателно изгледа непознатата леля.
— Шапката ти е много червена — заяви той.
Поли се засмя.
— Харесва ли ти?
— Да. Харесва ми.
Момчето забеляза следите от сълзи по лицето й, но не каза нищо.
— Надявам се, че ще ме обикнеш — каза Поли.
— О, да! Само че сега нямам време. Заминаваме.
— Леля Поли ще дойде с нас, Джак — намеси се Джоан.
— А! — Джак беше учтив и не можеше да се разбере дали тази новина го зарадва или не.
Той се обърна и се затича към прозореца.
— Таксито още ли го няма, мамо? Ако веднага не тръгнем, ще закъснеем!
Страшната минута мина! Джоан се страхуваше, без сама да знае защо, от прословутия „глас на кръвта“, от внезапна душевна близост, от естествената връзка на тези две същества. Облекчението беше толкова голямо, че тя дори изпита състрадание към Поли. Майката стоеше неподвижно и тъжно гледаше детето. Джак вече беше забравил за нея. За него тя беше само лелята с червена шапка.
— Ще отида горе да се преоблека — каза Джоан. — Ще дойдеш ли с мен, Поли?
Джоан Фриман имаше доста голямо богатство. Тя винаги бе живяла скромно и бе увеличила доходите си с разумни парични влогове в сигурни предприятия. Неочакваното появяване на Поли нямаше да й причини материални проблеми. По пътя тя изтегли от банката пари, а от гарата с телеграма поръча да й запазят апартамент в хотел „Тремоар“.
Закусиха във влака: сестрите — на една маса, Джак с гувернантката — на друга. Едва сега, при ярката светлина на зимното слънце, което се вливаше през прозореца на вагона, Джоан разгледа както трябва лицето на сестра си. Поли все още беше хубава, както е хубаво леко увехнало цвете. Джоан си спомни предишните познати жестове — изящните нервни движения на ръцете, замисления кокетен поглед настрана, бързото извръщане на главата. Всичко това напомняше предишната Поли, но сега вече я нямаше онази привлекателност, която очароваше всички преди няколко години. Жестовете изглеждаха заучени, груби. От нерви лявата клепка на Поли всяка минута се отпускаше и това правеше неприятно впечатление.