Може би тя би се отнасяла към Поли по-подозрително, ако присъствието й заплашваше нейната връзка с Джак. Но момчето показваше необяснима антипатия към „леля Поли“. Веднъж то тичаше из стаите и крещеше бойния вик на индианците, на което обтегнатите нерви на Поли не издържаха.
— Госпожице, не можете ли да накарате момчето да млъкне?! — викна тя на гувернантката сърдито.
Джак се обиди. Никой никога не беше говорил с него по този начин! Когато мама искаше от него да пази тишина, тя просто го молеше за това! Той се изчерви от грубото отношение на Поли и започна да се отнася към нея с недоверие, граничещо с неприязън.
Поли се мъчеше да поправи грешката си, купуваше му играчки и бонбони. Имаше изблици на нежност, причината за която, разбира се, Джак не можеше да отгатне. „Леля Поли“ беше с много променливо настроение. Джак никога не знаеше какво може да очаква от нея — милувки или мъмрене, и предпочиташе да се държи настрана.
Поли най-после реши да каже мнението си за възпитанието на Джак.
— Разглезила си го, Джоан — заяви тя. — Той е капризно, невъзпитано момче. Виж как се отнася с мен — вчера отказа да ме целуне, когато си лягаше да спи! Мен, своята собствена…
— По-тихо, Поли! — строго я прекъсна Джоан.
— Позволяваш му да разсъждава, като че ли той е мислещо същество! Дете на шест години!
— Той е мислещо същество. Научила съм го да мисли самостоятелно.
— С други думи — да обича теб и никой друг! Позволяваш му да се отнася с мен, като че съм чужда. Точно към мен!
Джоан помълча няколко секунди и отговори:
— Да, ти си му чужда, Поли. А сега, моля те, да променим темата на разговора.
Поли вдигна рамене. Разбра, че занапред трябва да бъде по-предпазлива, когато въпросът се отнася за Джак.
Не за пръв път Джоан забелязваше, че Поли й завижда. Нейните пръстени, перли, гривни — всичко предизвикваше критичните забележки на по-малката сестра. Поли отдавна трябваше да пожертва собствените си скъпоценности. Облеклото на Джоан, без да бъде крещящо по никакъв начин, бе скъпо и елегантно. Но нейният изискан вкус предизвикваше насмешките на сестра й. Когато Поли беше в такова настроение, Джоан я оставяше сама и отиваше с Джак на далечна разходка. Поли се разхождаше сама по крайбрежието, а когато срещнеше сестра си на вечеря, пак ставаше любезна и внимателна. „Дете! — мислеше си Джоан. — Дете, което никакви страдания няма да променят…“
Веднъж Джоан я срещна на улицата с непознат мъж. Той беше млад, добре облечен и с нескрито възхищение гледаше смеещата се Поли. Вечерта сестра й не я попита нищо, но Поли сама каза, че срещнала стар познат от Лос Анджелис. Джоан не й повярва, но онова, което видя, я накара да се замисли.
Минаха три седмици. Джоан продължаваше да живее в Атлантик Сити. Тя нямаше планове за бъдещето. Сякаш беше оставила времето и съдбата да решат вместо нея. Писа на Беатрис върху бланка на хотела, но помоли приятелката си да не съобщава адреса й на никого. В отговор пристигна жизнерадостно писмо. Беатрис я уверяваше, че във Вашингтон всичко е спокойно и клюките започват да се забравят. Виждала рядко Стивън Едуардс, но чувала от секретаря Хейстингс, че сенаторът просто е претрупан с работа. Политическите му врагове, между другото, продължавали да съчиняват най-невероятни измислици за него. Денят на решителната му реч наближавал.
Веселото приятелско писмо на Беатрис достави голяма радост на Джоан, но тя не искаше още да се връща във Вашингтон. Джак, напротив, започваше да се отегчава от живота в хотела. Една вечер, когато си лягаше, той призна на Джоан, че иска да се върне „при своето пони и при господин Едуардс“. Тя нежно го целуна. Споделяше чувствата му… с тая разлика, че тя можеше без понито.
Неочаквана среща
Ренсъм най-после реши, че са събрани достатъчно гласове, за да бъде провален неприятелският проект. Той подаде молба въпросът за продаването на спорните земи да влезе в дневния ред и да бъде обсъден. Беше насрочен ден. Едуардс приготви речта си и с нетърпение очакваше решителния сблъсък.
Той не губеше надежда да спечели Джоан, но разумно се въздържаше от опитите да я намери. Не искаше да посещава Беатрис, макар да бе уверен, че тя знае къде е Джоан. Не му се искаше да обсъжда този сърдечен въпрос с госпожа Селиняк. По-точно казано, малко се страхуваше от острия й език и природната й проницателност. Но обещаното писмо от Джоан не пристигаше и най-накрая той изгуби търпение. Една сутрин се обади на Беатрис по телефона, като я помоли да я посети. Тя го покани на чай.