Едуардс не изпрати телеграма, че пристига, не си поръча стая. От гарата отиде с трамвай до хотела. Нямаше ясни планове. Искаше да се преоблече, да вечеря и може би още същата вечер да види Джоан. Останалото оставяше на съдбата.
Ще го приеме ли обичаната жена? Добре би било, ако я срещне случайно. Изкъпа се и слезе в ресторанта. Когато не видя там Джоан, остана да вечеря сам. Беше доста късно. Джак сигурно си бе легнал, а Джоан се е качила в стаята си, след като е хапнала по-рано.
Телефонните кабини се намираха наблизо, но Едуардс се колебаеше да й позвъни. Той изпуши една цигара, разходи се по коридора, надзърна в бара, макар и да не се надяваше да види там Джоан. Имаше много хора. Оркестърът се настройваше. Едуардс погледна безплътните сирени, които бяха изобразени по стените, и живите, които седяха край масичките. Колко много тези кокетни, силно гримирани жени се различаваха от жената, за която копнеше! Едуардс излезе решително и попита на рецепцията за телефонния номер на стаята, в която е настанена госпожа Джоан Фриман, като каза, че тя очаква обаждането му. Упъти се към телефонната кабина и набра номера. Отговори женски глас.
— Вие ли сте, госпожо Фриман? — попита Едуардс. — Обажда се Стивън Едуардс. Мога ли да ви видя?
— Моля! — отговори гласът. — Господин Едуардс от Вашингтон ли? Госпожа Фриман не е вкъщи. На телефона е госпожа Дюпюи.
— Скоро ли ще се върне госпожа Фриман?
— Навярно скоро. Излезе да се поразходи.
— Как е Джак?
— Отлично, благодаря. Слагам го да спи.
— Поздравете го от мен. Кажете му, че се надявам да го видя утре. Бъдете така добра да кажете на госпожа Фриман, че съм се обадил.
— Непременно. Не искате ли да се качите в салона и да я почакате? Уверена съм, че госпожа Фриман ще се зарадва да ви види.
За миг Едуардс се поколеба, французойката го канеше, защото помнеше гостоприемството на Джоан във Вашингтон. Тя не знаеше за последните събития. Не беше съвсем честно да се възползва от поканата, но Едуардс все пак се реши:
— Чудесно би било, сега ще се кача.
— Стая 740.
— Благодаря!
Едуардс затвори и влезе в препълнения асансьор. На седмия етаж излезе заедно с една непозната жена. Тя тръгна по коридора, а Едуардс — след нея. При номер 740 дамата спря и улови дръжката на вратата. В коридора беше полутъмно.
— Извинете — каза Едуардс, — търся апартамента на госпожа Фриман.
— Тук е — отговори дамата. — Аз съм госпожа Дрейк, сестра на госпожа Фриман.
За първи път Едуардс чу, че Джоан има сестра! Гласът й му се стори познат. Той се представи:
— Казвам се Стивън Едуардс. Днес пристигнах от Вашингтон.
Поли не го погледна, заета с ключа. Вратата не се отключваше.
— Моля, влезте, господин Едуардс. Чух вече за вас от Джак. Джоан сега ще се върне.
Поли изведнъж млъкна и притисна ръце към гърдите си. Едуардс я последва в приятно обзаведената стая. Да, тук живееха Джоан и Джак! На стола лежеше детско самолетче, във вазата имаше цветя.
Поли запали лампата, но широката шапка хвърляше сянка на лицето й. Слабата й ръка трепереше. Гостът обърна внимание на напрегнатата неестествена поза. За кого му напомняше тази жена?
— Не знаех, че госпожа Фриман има сестра — започна той, като не сваляше очи от Поли.
Тя се обърна, но краищата на шапката й все още скриваха лицето й.
— Странно, че Джоан не ви е казала — промърмори тя. Едуардс потрепери. Тази тънка, стройна фигура, наведената шия, светлите къдрици на косата, гласът — напомняше му за друг, по-звучен глас, който го бе развълнувал в планините, на брега на езерото. Той неволно пристъпи напред.
— Елис?
Отговор не последва. Жената се обърна с гръб. Ръката й конвулсивно стискаше края на масата.
— Елис! Какво правите тук?
Поли бавно се обърна. Погледите им се срещнаха.
— Аз… не се казвам Елис. Аз съм сестра на Джоан!
Едуардс беше забравил това, смаян от срещата. Той се озърна смутено, сякаш се надяваше да намери в мебелировката на стаята опровержение на думите й.
— Не може да бъде! — промълви той.
Поли се засмя нервно.
— Да, сестра съм на Джоан! А вие сте Стивън Едуардс! Кой би могъл да си помисли!
Самообладанието на Поли се възвърна. Тя усещаше, че Стивън напрегнато я следи. Този поглед я пареше, като огън. Трябваше да прекъсне мъчителното мълчание.
— Колко странно, нали? — рече Поли. — Вие, изглежда, не ми вярвате. Попитайте гувернантката или Джоан!
Стивън тръгна към вратата. Искаше да си отиде, преди Джоан да се върне. Какво ще й каже? Възкръсналото минало разрушаваше всичките му надежди. При вратата се обърна и попита: