Върна се в хотела, подреди куфара си и написа няколко реда на Джоан, като й съобщаваше, че са го повикали спешно във Вашингтон и че няма да може да се срещне с нея сутринта, както се бяха уговорили. Бележката му беше кратка и суха, макар че предишния ден Джоан беше много мила с него! Но не можеше да й съобщи истинската причина за заминаването си. Едуардс залепи плика. В тази минута иззвъня телефонът.
Беше Поли Дрейк.
— Долу съм, господин Едуардс. Трябва да ви видя насаме. Моля ви!
Едуардс нямаше желание да се среща с Поли.
— Заминавам за Вашингтон — каза той. — Извикаха ме по работа.
— Колко жалко! Не трябва да заминавате, без да се видите с мен. Много е важно, уверявам ви!
Едуардс не вярваше, че след толкова години между него и госпожа Дрейк можеше да съществува нещо, което да си заслужава вниманието. Не искаше да знае причината за нейната настойчивост. Но си спомни, че тя все пак има известни права над неговото минало.
— Моля ви, не заминавайте, без да поговорите с мен! — продължаваше Поли. — Трябва да ме изслушате! Къде можем да се срещнем?
Невъзможно беше да откаже.
— Добре, ще сляза в ресторанта след десет минути.
— Благодаря! Ще ви чакам.
Стивън се страхуваше да не срещне Джоан. За щастие, в асансьора нямаше никой. Поли го чакаше в червения коридор. Беше рано и ресторантът на хотел „Тремоар“ беше празен. Поли благодари на Стивън, че бе дошъл. Седнаха на една масичка в салона.
С нова шапка — зелена чалма, извезана със злато, Поли изглеждаше по-млада от вчера. При слабото осветление не се забелязваха дребните бръчки около устата й и торбичките под очите. На Едуардс му стана неловко. Той не вярваше никога на хора, които веднъж го бяха излъгали. Тази жена го бе измамила жестоко в Райската долина. Поли чуруликаше оживено, но Стивън улавяше нещо неестествено в поведението й. Тя му вдъхваше отвращение може би защото появяването й тук му причини такова разочарование. Но заради миналото той реши да бъде търпелив и снизходителен.
— Не мога да остана тук — говореше забързано Поли. — Джоан ме чака. Казах й, че отивам на разходка и че скоро ще се върна.
„Пак лъжа“, помисли си Едуардс с отвращение.
— Навярно ви се е сторило чудно, че ви търся — продължи Поли. — Исках да поговорим с вас спокойно, насаме. Да ви обясня защо стана така, че тогава се разделихме!
— Мисля, че вчера решихме да не говорим за това. Нека забравим.
— Невъзможно! — горещо извика Поли. — Цяла нощ мислих за това. Трябва да ви кажа! Трябва да знаете, че не само аз съм виновна! Не! Никой не е виновен! Съдбата беше против нас. Уплаших се от постъпката си, Стив, избягах не от вас, а от самата себе си! Изглежда, че тогава бях обезумяла. Бях луда още от самото начало.
Едуардс не разбираше защо Поли продължава разговора? Имаше ли важна причина, или просто искаше да преживее още веднъж идилията на младостта?
— Защо да говорим за това? — попита той. — Толкова е мъчително за вас!
— Да, безполезно е, но трябва да ви кажа. Трябва да ме изслушате! Имам право на това! — продължаваше Поли задъхано.
Погледът й се плъзгаше по стените, по празните маси, сякаш търсеше вдъхновение.
— Тогава заминах за Банф. Исках след това да се върна при вас, когато се успокоя, когато сама се оправя. Кълна се, че това е истината, Стив! Не исках да ви напускам завинаги. Всичко това беше толкова вълнуващо и хубаво.
— Моля ви!
— Не, не, трябва да продължа Твърде дълго мълчах! Когато се върнах в Банф, бях като луда. Никой не знаеше какво ми се бе случило. Но знаех, че съм свързана с вас завинаги! Веднага бих се върнала, но не успях. Исках да кажа на Джоан за всичко, но, не зная защо, не можех, не смеех.
— Джоан беше ли тогава в Банф? — извика Едуардс развълнувано.
Поли кимна.
— Да. Тя не искаше да ме пуска. Не успях да се изтръгна. Заминахме. Но после се върнах в Банф. Хотелът на езерото Луиза беше затворен. Вие бяхте изчезнали!
Едуардс изпитателно я погледна, но Поли издържа погледа му, без да мигне.
— Исках да знаете това — с отчаяние в гласа прибави тя. — Не исках да ви напускам!
— Вие ме учудвате — рече Едуардс тихо.
— Знаех, че ме осъждате. Тежко ми беше да мисля за това. През всичкото време се измъчвах.
— Тогава ми причинихте голяма скръб, но отдавна ви простих. Мисля, че моят грях бе по-голям от вашия.
— Не, не! — сепна се Поли. — Не говорете така! Никога не съм ви осъждала, никога!
Тя закри лицето си с ръце.