Това може би бе плод на нейното въображение, но Джоан не можеше да се избави от тази мисъл. Писмото на Беатрис й помогна да гледа по-трезво и по-спокойно на нещата. Джоан го прочете няколко пъти. С различни чувства чете тя за успеха на Едуардс, за потиснатостта му, за случката с Къртис. Замисли се над шеговитата заплаха на Беатрис да дойде за нея и да я отведе със себе си във Вашингтон. Беатрис, разбира се, ще изпълни намерението си.
Умърлушената жена дълго седя пред прозореца, като гледаше морето. Нима Стивън така се измъчва от раздялата? Сега навярно иска да говори с нея за много неща, да й разкаже подробно за победата си. Джоан чувстваше нужда да сподели с него радостта му. Разсеяността му, която я порази при идването му в Атлантик Сити, навярно сега е изчезнала.
Защо пък, наистина, да не се върне във Вашингтон? Там също ще може да вземе решение, както и далеч от него. Джак също иска да се върне.
Джоан се мъчеше да скрие от самата себе си истинската причина за стремежа си да отиде във Вашингтон. Това беше копнеж към Едуардс, желание да го види, да чуе гласа му, да почувства дълбоката му любов. Тя реши да замине още на следващия ден.
Поли прекара почти цялата сутрин сама. Седеше на слънце на балкона на хотела, отдадена на размисъл. Джоан отиде при нея, но като забеляза, че Поли не е в настроение за разговори, се върна в стаята си. От време на време мътният поглед на Поли, който блуждаеше по хоризонта, се проясняваше и тя се усмихваше. После сякаш си спомняше за нещо неприятно, помръдваше нервно, сменяше положението си и пак замръзваше. Мислите й бяха нерадостни, пораждаха желания и планове, срещу които въставаха още неугасналите в нея остатъци от честност и съвест. Наистина, не бе галеница на съдбата. Поли не смяташе, че има някакви особени грехове. Краткото безумие в Райската долина, разбира се, не можеше да се нарече грях. Въпреки това наказанията се сипеха едно след друго върху главата й. Бе изтърпяла всички несполуки, каквито могат да се случат с една весела, безгрижна жена, която търси в живота само леки удоволствия. Целият свят влезе в заговор срещу нея! Поли си спомни своето бурно минало, особено след онова злополучно лято, когато отиде тайно на езерото Луиза. Жестока подигравка на съдбата! Горчивините в целия й живот произлизаха от една кратка щастлива минута! Това удоволствие Поли изкупи с големи страдания. Тя и досега не знаеше как да обясни мъката, която изпита тогава — с тъга по любовника или по самата идилия? Прекара една седмица като в блажен сън, кръвта течеше бясно в жилите й. После се изплаши и избяга. Страхуваше се, че романсът ще прекъсне. Мислеше, че ако се омъжи за Стив, би се обрекла на мрачно и бедно съществуване. Глупачка! Колко хубаво и богато щеше да живее сега? Спомените за Райската долина вълнуваха Поли с нова сила.
Когато стана, взе одеялото и влезе в хотела, в погледа й нямаше мекота. Малките бръчки около устата й се очертаваха по-ясно и рязко.
Поли взе решение. Щеше да бъде трудно да го осъществи, но си заслужаваше да опита! Така или иначе Стивън трябваше да я възнагради за позора, за мъките, за бедността.
Поли се учуди, като влезе в стаята на Джоан и видя отворения гардероб, разхвърляните по столовете дрехи, наполовина напълнения куфар.
Джоан завиваше шапките в специална хартия и ги слагаше в кутии. От стаята на госпожа Дюпюи долиташе гласът на Джак. Джоан се готвеше за заминаване.
— Какво се е случило? — почна Поли.
— Джак и аз заминаваме утре сутринта — отговори Джоан кратко.
— Къде?
— Във Вашингтон!
Поли погледна дебелия плик на масата, подписан от Беатрис дьо Селиняк, и каза равнодушно:
— Внезапно решение?
— Да, взех го тази сутрин. За нас е време да се върнем у дома. Ти можеш да останеш тук, ако искаш.
Поли помълча няколко секунди.
— Не искам да оставам сама, Джоан. Надявам се, че не се готвиш да се отървеш от мен?
— Не, но мислех, че ти харесва да живееш тук.
— Ни най-малко! Много ми е скучно. Градът отдавна ми омръзна.
— Добре — съгласи се Джоан, — в такъв случай си събирай багажа! Изглежда, че ще трябва да купим още куфари. За новите ти рокли няма място.
Поли се разхождаше из стаята, като оправяше някои от разпръснатите неща.
— От кого е писмото? — попита тя с привидно равнодушие.
— От Беатрис дьо Селиняк.
— Която е приятелката на господин Едуардс, нали?
— Да.
— Каква е тя сега, Джоан? Спомням си, че като малка се смяташе за необикновено умна!
— Беатрис наистина е много умна и е моя голяма приятелка, единственият ми близък човек.
Поли се засмя.