— Забравяш Едуардс!
— Не могат да се сравняват — непринудено възрази Джоан. — Много ги ценя и двамата.
— Надявам се да се запозная по-отблизо с тях — също така непринудено отвърна Поли.
Джоан продължаваше съсредоточено работата си, но сестра й не си отиваше.
— Много ще ми бъде мъчно, ако разбера, че ти тежа — заговори тя жално изведнъж. — Струва ми се, че не искаш да дойда във Вашингтон.
— Никога не съм ти давала повод да си мислиш, че ми тежиш.
— Не, но трябва да разбереш колко ми е тежко, че се намирам в унизително положение! Във всичко да завися от теб. Дори дрехи не мога да си купя сама! Това е ужасно! — истерично извика Поли. — Но какво мога да направя? Не мога да остана на улицата и да умра от глад!
— Престани! — намръщи се Джоан.
Тя изпитваше вина пред Поли, съжаляваше, че й беше казала, ако иска, да остане сама в Атлантик Сити. Но си мислеше, че вечно недоволната й сестра няма да се заседи в уединената вашингтонска къща, няма да се задоволи с тихите удоволствия, които радваха Джоан и Джак.
— Не искам да те обиждам — меко прибави тя. — Но ти знаеш, че живея доста уединено. На теб ще ти бъде скучно!
— Не може да се каже, че тук беше страшно весело! — възрази Поли дръзко. — Но все пак съм доволна — доколкото това е възможно в моето положение!
— Намирам, че не е особено мило от твоя страна да говориш така — каза назидателно Джоан.
— О! Е, добре, така да бъде! — озъби се Поли и излезе от стаята.
Беатрис ги посрещна на гарата и ги закара вкъщи с автомобила си. Тя не бе виждала Поли седем или осем години и откри, че е много променена.
„Увехнала жена — помисли си Беатрис. — Жена, която някога с успех е играла ролята на прелестно момиче и която си внушава, че все още може да я играе.“
Поли беше запазила всички външни белези на тази роля — престорено-наивен поглед, бързи движения, кокетно помръдване на веждите и устните, детско кимане на главата вместо „да“, ненужен възторг. Всичко това беше много привлекателно на осемнайсет години, но изглеждаше малко смешно на двайсет и шест. Беатрис имаше известно предубеждение срещу Поли, което бе запазила отпреди, но когато Поли, в знак на старото приятелство, я целуна по бузата, тя отговори със същото. Поли, както изглежда, много се стараеше да направи добро впечатление. Но в сравнение с нейното непрекъснато бърборене и неискрено оживление сдържаността на Джоан изглеждаше двойно по-привлекателна.
Като пристигна вкъщи, Джак се спусна към детската стая при играчките, за които му беше домъчняло. Гувернантката го последва, а Поли се качи в стаята, която й бяха дали първата вечер.
Когато тя излезе от салона, Джоан облекчено се засмя и горещо прегърна Беатрис.
— О! Колко се радвам, че се връщам у дома!
— И аз се радвам, че се върна!
— На мен ми беше страшно мъчно за теб! Особено силно усетих това, когато получих писмото ти, Беатрис! Написа ми всичко, което толкова много исках да узная!
— Особено за Стивън Едуардс, нали? — попита Беатрис лукаво.
— За всичко! Как щастливо е пропаднал този подъл проект за продажбата на земите!
— Съжалявам, че не можа да видиш Едуардс. Той беше великолепен! Сега във вестниците има много статии за твоя рицар от Запад!
— Виждала ли си го от деня, когато ми писа?
Беатрис се засмя.
— Не, мила, не се вълнувай. Наистина и аз едва не се влюбих в него, когато слушах речта му в сряда. Но няма да го каня дори на чай без твое позволение.
— Не говори глупости!
— Говоря съвсем сериозно. Щом ти се откажеш от него, аз ще се възползвам, ще видиш! Той е твърде пленителен, за да се разхожда дълго на свобода.
— Ти ми писа, че изглеждал зле.
Джоан се мъчеше да скрие безпокойството в гласа си, но не успя напълно. Беатрис се усмихна.
— Да говорим откровено, Джоан! В писмото се опитах да ти дам да разбереш, че Стивън разстройва здравето си не от работа. Причината не е в нея, а в теб.
— Мислиш ли? — промълви Джоан.
— Знам го със сигурност!
— Той ли ти говори за мен?
— Да, мисля, че можеше да си го позволи. Аз съм негова приятелка, както и твоя.
— Какво ти каза, Беатрис?
— Че те е помолил да му станеш жена и че ти си му отказала.
— О!
— Това вярно ли е?
— Да — прошепна Джоан.
Беатрис попита, след като помълча:
— Защо?
— Знаеш защо. След онова, което разправяха за нас. Не можех да понеса тази мисъл. Бях възмутена, оскърбена. Той не трябваше да ми прави предложение, трябваше да чака.
Джоан млъкна, приближи се до прозореца и призна:
— Да! Може би, при други обстоятелства, бих отговорила по друг начин. Но всичко това беше ужасно!
— Предполагам, сега си даваш сметка, че само си си въобразила по-голямата част от тези ужаси — с усмивка отбеляза Беатрис. — Това беше политическа лъжа, която всъщност не те засягаше пряко. Искаха да напакостят на Едуардс и се хванаха за първия удобен предлог. Сега тази легенда вече не е интересна на никого. Къртис е разобличен като подъл клеветник. След случката в Конгреса аз, разбира се, не си губих времето и навсякъде разказах онова, което видях!