— Да — отговори секретарят. — Той трябва да дойде, за да подпише няколко писма.
— Благодаря ви. Трябва да го видя веднага. Ей сега ще дойда и аз.
Секретарят беше слисан. „Стив“, я гледай! Излиза, че госпожа Дьо Селиняк е добре осведомена за работите на Едуардс? Като си спомни обещанието, Хейстингс се обади в дома на Беатрис и съобщи, че госпожа Дрейк току-що се е обадила по телефона и че смята веднага да отиде у Едуардс. Стори му се, че новината доста развълнува Беатрис.
Няколко минути по-късно връщането на Едуардс прекъсна мислите на секретаря.
— Писмата са готови — делово съобщи Хейстингс и небрежно прибави: — Госпожа Дрейк, която не познавам, се обади по телефона и каза, че трябва да ви види веднага. Ще я приемете ли?
Ако Хейстингс не наблюдаваше внимателно шефа си, от него би се изплъзнало неволното движение на Едуардс, който едва не изпусна писмата.
— Госпожа Дрейк? — каза той намръщено. — Казахте ли й, че ме чакат в Конгреса?
— Да, но тя отговори, че въпросът е много важен и че ще дойде веднага.
— Добре — отвърна Едуардс сред кратко мълчание, — ще я приема. Можете да останете тук и да пишете, но се погрижете вратите да са затворени и никой да не ни пречи. Това е частен въпрос, Хейстингс.
Когато звънецът извести пристигането на Поли, Едуардс остави писалката настрана. Хейстингс излезе във вестибюла.
— Ако е госпожа Дрейк, я поканете в салона — извика сенаторът.
Какво искаше тя? Струваше му се, че на срещата в „Тремоар“ беше казано всичко, каквото можеше да се каже. Стивън нямаше ни най-малко желание да подновява разговора. Прииска му се да излезе от къщи, без да чака пристигането й, но после реши да остане. Ако тя толкова искаше да го види, нямаше да се успокои, докато не постигне целта си.
Едуардс отвори вратата, която водеше от кабинета към салона. Поли стоеше пред прозореца. Тя се обърна бързо и заговори:
— Навярно сте учуден, че дойдох тук?
Стивън затвори вратата зад гърба си и остана прав.
— Признавам си, че съм учуден — каза той и бавно се приближи до гостенката. — Какво обичате?
На дневна светлина Поли изглеждаше по-възрастна, отколкото в полутъмния ресторант, където Стив я видя миналия път. Тя явно се вълнуваше.
— Трябваше още веднъж да поговоря с вас! Необходимо е да разберем един другиго по-добре, да проумеем взаимните си задължения.
— Задължения? — застана нащрек Едуардс.
— Да! Вие още не знаете всичко. Не съм ви казала най-главното!
Поли млъкна и се обърна. Стивън бе обзет от любопитство.
— Продължавайте — каза той.
— Трудно е да се говори за това. Миналия път се опитах да ви кажа истината за… болестта ми. Казах ви, че страдах много, едва не умрях, но вие не ме разбрахте. Бях болна, защото родих дете! — За миг тя вдигна глава и срещна очите на Едуардс. — Ваше дете, Стив!
— Дете! — развълнувано повтори Едуардс, без да знае дали да й вярва или не. Тази жена го беше лъгала толкова пъти! — Мое дете?
— И мое! — прибави Поли.
Настъпи мълчание. Едуардс стана и се приближи до прозореца. Когато се обърна, лицето му беше бледо.
— Детето умря ли?
— Не. Там е цялото нещастие — спокойно отговори Поли. — То е живо!
Едуардс седна, като гледаше Поли в лицето. Очите му се присвиха, гласът му звучеше глухо:
— Продължавайте! Само, за бога, кажете цялата истина!
— Разбира се! И без това положението е достатъчно объркано, няма защо да го заплитаме с лъжи. Казах ви, че страдах много. Изпаднах в ужас, когато разбрах, че ще стана майка. Това не трябваше да се случи и не би се случило, ако не бях неопитна глупачка. Не знаех какво да правя! Опитвах се да ви намеря. Но вие се бяхте скрили.
Поли замълча, погледна Едуардс и наведе очи, като не издържа погледа му.
— Живеехме в Ню Йорк. Бях отчаяна! Исках да се самоубия. Веднъж Джоан влезе в стаята ми.
— Джоан!
— Не издържах и се разплаках. Тя започна да ме разпитва и й признах всичко.
Поли млъкна, изправи се. Погледът й неспокойно блуждаеше из стаята.
— Джоан взе нещата в свои ръце. Не ми позволи да направя онова, което исках да направя в отчаянието си!
Едуардс още не се досещаше за истината. Той беше твърде потресен. Състраданието надви безразличието му към някогашната му любима. Когато Поли замълча, той стана и пак се приближи до прозореца.
— Клетата! — прошепна той неволно, като си спомни предишната Поли, веселото момиче от Райската долина.
— Да, бях отчаяна — разхлипа се тя, притисна кърпичката си към очите и тихо заплака.
Това бяха истински сълзи. Поли можеше лесно да извика сълзи в очите си, особено когато й беше мъчно за самата нея. Едуардс стоеше неподвижно.