— Какво стана после? — попита той.
— Едва не умрях! Сега, разбира се, това няма значение. Все пак имах късмета да оздравея.
— А детето? — извика Едуардс нетърпеливо. — Вие казахте, че е живо. Къде е то?
Поли мълчеше.
— Къде е детето? — повтори той.
Тя стана и тежко се облегна с ръце на облегалката на креслото. Видя, че още не е настъпила минутата да му разкрие историята до края.
— Досега носех сама отговорността за нашата постъпка. Сега разбирате какво исках да кажа, когато говорех за вашите задължения.
— Но след това вие сте се омъжили — каза той. — Какво смятате, че трябва да направя? Готов съм да изпълня дълга си към детето.
— Да, омъжих се! — отклони Поли конкретния отговор. — Ужасен брак!
Едуардс замълча, учуден от горчивината и злобата, които прозвучаха в гласа й. Но дали Поли е била щастлива в брака или не — това нямаше никакво значение. Това, че се беше омъжила, отстраняваше всякакви претенции към самия него. Към детето той щеше да изпълни дълга си. Но други искания не!
Щом осъзна, че тя се опитва да измъкне нещо повече от него, у Едуардс пак се надигнаха враждебните чувства към Поли.
— Разбирате, че бракът ви ме освобождава от каквито и да било задължения към вас, нали? — каза той сухо.
— Така ли мислите? — попита тя рязко. — Не чувствате ли никакво нравствено задължение?
— За детето ще направя всичко, което мога — отговори Едуардс спокойно.
— А, така ли?!
Поли внезапно промени тона. Едуардс се приближи до нея и повтори:
— Къде е то? Не ми отговорихте!
Поли отстъпи назад.
— Не, не отговорих! — каза тя, като отметна надменно глава. — Ще ви кажа, когато сметна, че е дошъл точният момент. Но сега разбирам какъв човек сте!
— Какво очаквахте от мен? — попита Едуардс хладно.
— О, нищо! — горчиво извика Поли. — Аз съм просто жена от миналото ви. Можете да пренебрегнете моите права, нищо не мога да искам от вас.
Едуардс искаше да каже нещо, но Поли не го остави да говори и извиси глас:
— Вие убихте душата ми, чувате ли? Душата ми! И смеете да твърдите, че нямате задължения към мен! Това е подлост!
Съсипана от нервното напрежение, тя се строполи в най-близкото кресло, дишайки тежко.
— Ако не искате да говорите спокойно, просто ще изляза! — строго каза Стивън. — Как не ви е неудобно да викате?
Поли се изправи и явно с мъка сдържаше нервите си.
— Не, ще останете! — рече тя почти без глас. — Ще ви кажа още нещо — нещо, което няма да бъде по вкуса ви, господин Едуардс! Искате сама да нося всички последици, всички унижения, но аз също ще ви накарам да страдате! Мислите, че не съм забелязала какво става между вас и Джоан.
— Няма нужда да говорите за това.
— Аз пък искам да говоря и вие ще трябва да ме изслушате! Знайте, че тя никога няма да се омъжи за вас! Ще й кажа истината! Ще й кажа, че вие сте човекът, който ми причини това нещастие! Тя и досега мисли за този човек с отвращение, никога не ми е позволявала да говоря за миналото, защото екскурзоводът от Райската долина в нейните очи е най-низкият подлец, последният нехранимайко!
Стивън слушаше, като се ужасяваше от бликащата от нея грубост и злоба. Поли се засмя нервно.
— Вие, нейният най-добър приятел, нейният… нейният годеник — всъщност сте човекът, когото винаги е мразила!
Последните думи замряха на устните й, тя уплашено отстъпи и се притисна към стената.
— Да не сте посмели да говорите за Джоан, чувате ли?
— Трябва да знаете — каза Поли, като заекваше, но все пак гледаше смело в лицето на Едуардс. — Тя е пряко засегната от тази история. И тя, и Джак…
— Джак!
— Да, Джак. Той не е неин син, а мой. И ваш!
Едуардс отстъпи. Няколко секунди двамата мълчаха неподвижни, като се гледаха един друг.
— Сега знаете всичко! — най-после каза Поли. — Джак е ваш син!
Ако тя беше искала да унищожи Едуардс с един удар, то по израза на лицето му можеше да се смята, че е постигнала целта си. Той стоеше, притиснал ръка към челото си, сякаш тя го беше ударила там. Като видя отчаянието му, Поли стана по-дръзка, усмихна се и се върна в креслото до масата.
Едуардс бавно я проследи с поглед.
— Джак е мой син! Но тогава как… защо Джоан…?
Истината блесна в ума му с пълната си сила.
— Искате да кажете, че през всичките тези години Джоан се е грижила за детето, докато вие… — от вълнение той с мъка изричаше думите. — Позволихте й да носи вашия позор, вашето унижение? Допуснахте това? Защо тя е решила да направи това? Вие доста лесно изричате лъжи, видях това в Атлантик Сити. Кажете ми истината, ако можете! Защо Джоан се реши на това? За да спаси доброто ви име, като пожертва своето? Да, тя е благороден човек.